Выбрать главу

Обърнах страницата, отминах един списък с продукти, обърнах друга страница.

— „Единственото, което е сигурно, когато се погледнеш в огледалото, е, че онзи, когото виждаш, не си ти.“ Това беше след нашия разговор, в който ти ми говореше за огледалата, спомняш ли си?

— „Когато се обърнем към миналото, разбираме, че времето е изтекло мигновено. Времето е нетрайно и на никого не му стига! НЕЩО проправя мост през времето — какво? Какво? Какво?“ Това е недовършена наброска…

— „Най-добрият начин да се отплатиш за един красив момент е да му се насладиш“.

— „Единственото, което може да унищожи мечтите, е компромисът“.

— „Защо не си представим, че сме напълно разумни същества? Как ли щяхме да живеем, ако бяхме съвършено духовни1“

Стигнах първата страница на бележките си от този месец.

— „По какъв начин да спасим китовете? КАТО ГИ ИЗКУПИМ! Ако изкупим всички китове и ги направим американски граждани или пък френски, австралийски или японски, никоя страна на света няма да посмее да вдигне ръка срещу тях!“

Вдигнах очи от бележките си и погледнах към нея.

— Дотук завършвам за този месец.

— Защо трябва да ги изкупуваме? — попита тя.

— Още не съм разработил подробностите на този план. Всеки кит ще бъде под знамето на страната, на която принадлежи. Ще притежава нещо като гигантски паспорт — разбира се, водоустойчив. Парите от продажбата на гражданството на всеки кит ще постъпват в нещо като китовъден фонд. Това може да се окаже успешна инициатива.

— А по-нататък?

— Ще ги пуснат на воля да живеят своя живот, да развъждат малки китчета… Тя се разсмя.

— Имах предвид твоите бележки.

— Ааа. В края на всеки месец ги изчитам и се опитвам да установя какво мога да науча от тях, какво имат да ми кажат. Някои могат да се разгърнат в разказ или книга, други — не. Бележките са в доста неустойчиво състояние.

— А бележките, които прочете тази вечер, какво идват да ти кажат?

— Още не знам. Някои от тях ме навеждат на мисълта, че може би тази планета не е нашият истински дом. Никога ли не ти се е случвало да се чувстваш като турист на тази земя? Вървиш си по улицата и изведнъж всичко наоколо започва да ти се струва като някаква пощенска картичка? Виж ти, как хората живеят тук, в големи квадратни кутии, които наричат къщи, за да се подслоняват от „дъжда“ и „снега“, с дупки по стените, за да могат да виждат навън. Движат се в по-малки кутийки, боядисани в различни цветове, с колела отстрани. Те се нуждаят от тази кутиечна култура, защото всеки възприема себе си като затворен в кутия, наречена „тяло“, с ръце, крака и пръсти, с които да държат моливи и инструменти. Те владеят езици, защото са забравили как да общуват помежду си, имат очи, защото са забравили да виждат. Странна малка планета. Приятно ми бе да те посетя. Скоро се връщам у дома. Случвало ли ти се е някога да се чувстваш така?

— От време на време, макар и с леки вариации — отвърна тя.

— Искаш ли нещо от кухнята? — попитах аз. — Сладкиши или друго нещо?

— Не, благодаря.

Станах, намерих тавата със сладкишите и подредих в две чинии шоколадови сладки за всеки от нас.

— Мляко искаш ли?

— Не, благодаря.

Занесох сладкишите и млякото на масата.

— За мен бележките са едно припомняне. Те ми помагат да си спомня, че съм турист на тази земя, напомнят ми за странните порядки тук и колко много съм се привързал към това място, В такива случаи мога почти да си припомня откъде съм дошъл. Има един магнит, който ни привлича, и то въпреки всички ограждения, които очертават границите на този свят. Аз имам странното усещане, че ние произхождаме от другата страна на оградата.

Лесли имаше въпроси във връзка с това, както и отговори, за които не бях и подозирал. Тя имаше толкова реална представа от това какъв би трябвало да бъде светът, че аз бях сигурен, че го познаваше от някакво паралелно измерение. И двамата бяхме погълнати от тази идея и не усетихме как минава времето.

Взех един шоколадов сладкиш, представих си го топъл и започнах да ям. Лесли се бе облегнала назад със заинтригувана усмивка — тя явно бе наистина увлечена от размислите, които за мен бяха толкова важни.

— Говорили ли сме някога за писателската работа? — попитах аз.

— Не.

Тя най-сетне си взе един сладкиш, не можа да устои на любимите си лакомства.

— Наистина ми се ще да чуя. Обзалагам се, че си започнал отрано.

Колко е странно, мислех си аз, че ми се иска да й говоря за себе си!

— Да. Когато бях дете, навсякъде у дома имаше книги. Когато се научих да пълзя, виждах книгите на равнището на носа си. Когато вече можех да стоя на краката си, забелязах книгите, които бяха по-високо, отколкото можех да стигна. Това бяха книги на немски, латински, еврейски, гръцки, английски, испански.