— Баща ми беше свещеник, израснал в Уисконсин. От детството си говорел немски, научил английски, когато бил на, шест години, и изучил всички библейски езици, които ползва и до днес. Майка ми бе работила дълги години в Пуерто Рико. Татко ми четеше приказки на немски и ми ги превеждаше; майка ми ми говореше на испански още преди да мога да я разбирам. Тъй че словото бе естествената среда, в която израснах. И това бе наистина вълнуващо! Обичам да разгръщам книгите в началото. Писателите създават своите книги, както човек създава своя живот. Писателят може да накара героя си да преживее-едно или друго, за да предаде някакво познание за света. И аз си задавах въпроса: изправен пред празната първа страница, как подхожда той? С какво успява да увлече моята мисъл и дух? Дали ме обича или презира, а може би съм му напълно безразличен? Установих, че някои писатели са същинска отрова, други — животворен балсам.
— После постъпих в гимназията, намразих английската граматика. Изпитвах такава досада от Нея, че ми се е случвало да се прозея седемдесет пъти в час, който траеше едва петдесет минути, и се налагаше да си удрям шамари, за да се пробудя. Настъпи последната ми година в гимназията „Удроу Уилсън“ в Лонг Бийч, Калифорния. Избрах творческо писане, за да се измъкна от мъчителните часове по английска литература. Това беше шести час, провеждаше се в четиристотин и десета стая.
Тя отмести стола си от масата за шах, погълната от разказа ми.
— Преподаваше ни Джон Гартнър, треньорът по футбол. Но Джон Гартнър, Лесли, бе също така и писател! Истински, жив писател. Пишеше разкази и статии за различни списания и книги за юноши: „Рок Тейлър — футболният треньор“, „Рок Тейлър — бейзболният треньор“. Приличаше на мечка — висок близо два метра, с ей такива ръчища. Беше строг и справедлив, понякога забавен, понякога зъл, но ние знаехме, че обича работата си и нас също.
— Съвсем неочаквано в окото ми бликна сълза и аз бързо я изтрих. Толкова странно ми се стори това. Отдавна не бях си спомнял за големия Джон Гартнър… Вече десет години, откакто бе починал, а ето че при спомена за него някаква буца заседна на гърлото ми. Бързо продължих да разказвам, като се надявах да не е забелязала моментната ми слабост.
— Е, момчета — обърна се той към нас първия ден. — Много добре зная, че сте тук, за да се измъкнете от английската литература.
По класа премина вълна от виновен шепот и всички гледаха някак си да извърнат поглед встрани.
— Длъжен съм да ви предупредя, че може да се надявате на оценка А в бележника само ако ми покажете чек от ваша авторска публикация през семестъра.
Надигнаха се протести, въздишки, охкания и викове:
— Но, господин Гартнър, това никак не е честно, ние сме обикновени ученици, как така ще трябва да публикуваме разказите си — никак не е честно, господин Гартнър.
Той направо изръмжа, за да ни накара да млъкнем.
— Е, и Б никак не е лоша оценка. Б е оценка над средното. Значи ще бъдете оценени над средното равнище, ако сте написали нещо хубаво, макар и да не сте го публикували. Но А — това е отличен. Нали ще се съгласите, че да публикувате, е нещо чудесно и значи, че сте си заслужили отличната оценка?
Аз взех предпоследния сладкиш от чинията.
— Дали не те занимавам с неща, които не те интересуват? — попитах аз. — Кажи ми честно.
— Ако поискам да спреш, ще ти кажа — отвърна тя. — А дотогава разказвай, може ли?
— Добре. По онова време аз бях страхотен бележкар. Все исках да получавам високи оценки.
Тя се усмихна, спомняйки си вероятно за своите бележници,
— Започнах да пиша много и да изпращам статии и разкази по вестници и списания и точно преди края на семестъра изпратих един разказ в неделния брой на Лонг Бийч прес телеграм. Това беше разказ за един клуб на любители астрономи: „Те познаваха Лунния човек“. И представи си каква изненада! Връщам се от училище, давам храна на кучето, а майка ми поднася плик от Прес телеграм! Направо се вцепених! Отварям го, целият разтреперан, жадно поглъщам всяка дума, започвам да го чета пак отначало. Разказът ми бе приет за публикуване! Изпращаха ми и чек за двайсет и пет долара! Не мога да спя, не мога да дочакам да дойде време за училище. Най-сетне училището започва, идва шестият час и аз патетично приближавам до катедрата: „Ето ви и чека, господин Гартнър!“ А лицето му… то така просия и той така силно разтърси ръката ми, че цял час след това не можах да я мръдна. Обяви пред целия клас, че са приели за публикуване един разказ на Дик Бах, така че на мене направо ми пораснаха крилца. Заслужих си „А“ по творческо писане и нямаше за какво повече да си правя труда. Предполагах, че всичко се е свършило с това.