Замислих се за онзи ден… Дали беше преди двайсет години или е било вчера? Какво става с времето в нашето съзнание?
— Но не се е — каза тя.
— Какво не се е?
— Не се е свършило.
— Не. Джон Гартнър ни показа какво значи да бъдеш писател. Работеше над някакъв роман за учители: „Плач през септември“. Питам се дали го е завършил, преди да умре…
Отново буца заседна на гърлото ми. Помислих си, че най-добре е по-бързо да приключа с този разказ и да сменя темата. —
— Всяка седмица носеше по една глава от книгата, четеше я на глас и ни питаше как бихме искали да я напишем по-добре. Това беше първият му роман за възрастни. В него имаше любовна история и той силно се изчервяваше, когато четеше части от нея. Понякога се разсмиваше и поклащаше глава по средата на някое изречение, което смяташе за особено вярно и лирично, за да може един футболен треньор да го споделя с класа си по творческо писане. Когато трябваше да опише някоя жена, за него настъпваха наистина минути на изпитание. Щом малко се отдалечеше от спорта и улицата, това веднага се забелязваше в писането му. Да разказва за жени, беше за него все едно да се движи по лед, който всеки момент щеше да се пропука. И ние с радост то критикувахме. Казвахме му: „Господин Гартнър, тази дама не ни изглежда толкова реална, колкото Рок Тейлър. Не можете ли да я накарате да оживее пред очите ни, а не просто да я описвате?“ А той се превиваше от смях, бършеше се с носната кърпичка по челото и се съгласяваше, да, съгласяваше се. Защото Големия Джон вечно ни втълпяваше все това — удряше с юмрук по бюрото и заявяваше: „Не ОПИСВАЙ, а ПОКАЗВАЙ! Дай ПРИМЕР! СЛУЧКА!“
— Ти много го обичаше, нали?
Аз тайничко избърсах още една сълза.
— О… той наистина беше добър учител, един малък уки.
— Но щом си го обичал, защо просто не кажеш, че си го обичал? Нима има нещо лошо в това?
— Обикновено не мисля по този начин. Наистина го обичах. Обичам го и сега.
И ето че без да зная как стана това, коленичих пред нея, обвих краката й с ръце, отпуснах глава на скута й и заплаках за един учител, за чиято смърт бях научил от пета ръка, без дори да ми мигне окото преди години.
Тя ме галеше по главата.
— Успокой се — говореше ми нежно, — успокой се. Той сигурно много се гордее с теб и с това, което пишеш. Сигурно и той те обича.
Какво странно усещане, мислех си аз. Значи така се чувства човек, когато плаче! Толкова отдавна се бях научил да стискам зъби и да не давам израз на своята тъга, да я посрещам хладнокръвно. Кога ли бях плакал за последен път? Не можех да си спомня. Може би в деня, когато майка ми умря. Месец преди това бях постъпил като курсант в Авиационното училище и напуснах дома си, за да се обучавам във Военновъздушните сили. От деня, в който свързах своя живот с армията, започнах с всички сили да се стремя да се владея: Господин Бах, оттук нататък ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди. Защо да отдавам чест на всички мухи и пеперуди? Ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди, защото те имат криле, а вие — не. Ей там, на прозореца, господин Бах, е кацнала пеперуда. Кръгом, господин Бах, марш на място, стой! С лице към нея! Равнис! Мирно! Отдай чест! Махнете тази усмивка от лицето си, господине. Стъпкайте усмивката, убийте усмивката. УБИЙТЕ Я! А сега я вземете, изнесете я на улицата и я погребете там. Може би си мислите, че се шегувам? Кой трябва да владее вашите емоции вместо вас, господин Бах? Ето, в това се състоеше цялото ми обучение. Най-важното беше да се владеят емоциите.
Ами кой може да овладее моите емоции? Разбира се, че аз! Аз, рационалният. Аз, логичният. Аз, който можех да анализирам всичко, да го преценявам, да решавам как да постъпвам, как да живея. Никога рационалният ми „Аз“ не трябваше да допусне да се съобразява с емоционалния. Той трябваше да презира всичко по-низше, да не му позволява да вземе превес.
Всичко това до тази вечер, когато споделих част от миналото си с моята най-добра приятелка и сестра.
— Прости ми, Лесли — изправих се аз, бършейки лицето си. — Не мога да си обясня какво стана. Никога не съм си позволявал това. Наистина съжалявам.
— Какво не си си позволявал? Да тъгуваш за загубата на близък или да плачеш?
— Да плача. Не съм плакал много отдавна.
— Бедничкият ми Ричард… Може би трябва по-често да си поплакваш.