— А, не, благодаря. Никак нямаше да се харесвам, ако плачех твърде често.
— Сигурно смяташ, че един мъж не трябва да плаче. Аз се върнах на стола си.
— Мъжете могат да си плачат колкото искат. Но аз самият не бих приел това за себе си.
— О! — възкликна тя.
Почувствах, че размишлява над думите ми и ги осъжда. Кой може да те осъжда, задето владееш емоциите си? Може би една любяща жена> която знае повече от мене за света на чувствата и за това как да ги изразяваме. След минута, без да изрази гласно присъдата си, тя попита:
— И после?
— Това беше моята първа и последна година в школата, която се оказа напълно пропиляна. Е, не съвсем. Записах се в курс по стрелба с лък и там срещнах Боб Кийч, моят инструктор по летене. Школата бе за мен напълно изгубено време, но уроците по летене промениха целия ми живот. Но след гимназията спрях да пиша, докато не се уволних от Въздушните сили, ожених се и установих, че не мога да се задържа на никаква постоянна работа. Направо полудявах от досада и напусках. Пред-; почитах да гладувам, вместо да живея по определена щампа, подчинявайки се на часовника два пъти на ден.
Тогава най-сетне разбрах на какво ни бе научил Джон Гартнър. Той ни бе показал какво означава да продадеш разказа си за публикуване! Години след като бе починал, аз проумях неговото послание към мен. Ако един гимназист може да отпечата свой разказ и да получи пари срещу това, защо и възрастният да не може да го направи?
Говорех и не можех да се начудя сам на себе си. С никого не бях разговарял по такъв начин.
— И Така започнах да колекционирам откази, Продам някой и друг разказ, след което получа множество откази, докато писателската ми лодка съвсем затъне и започна да гладувам. После си намирах някоя работа — да разнасям писма, да правя бижута, да чертая, да пиша техническа документация — и оставах на нея, докато не можех повече да издържам. После се връщах към писането, продавах за печат някой и друг разказ, получавах откази, докато лодката потъне отново, намирах си друга работа… И това се повтаряше непрекъснато. Всеки път писателската ми лодка потъваше все по-бавно, докато най-сетне успях някак си да свързвам двата края и повече не се обърнах назад. Ето, така станах писател.
В нейната чиния си стояха непокътнати почти всички сладкиши, докато от моите бяха останали само трохите. Облизах си пръстите и една по една изядох и трохите. Без нищо да каже, докато ме слушаше, тя премести сладкишите от своята чиния в моята и остави за себе си само един.
— Винаги съм искал да имам интересен живот, изпълнен с приключения — продължих аз. — Но ми трябваше много време, преди да разбера, че само от мене зависи дали ще направя живота си интересен. И така, започнах да върша онова, което ми се искаше, и да описвам преживяното в разкази и книги.
Тя ме слушаше с най-голямо внимание и ме изучаваше, сякаш бях човек, когото е познавала преди хиляда години.
Внезапно се почувствах виновен.
— Аз все говоря ли, говоря — прекъснах се. — Но какво направи ти с мен? Винаги съм твърдял, че предпочитам да слушам, отколкото да говоря, а ето че ти вече няма да ми повярваш.
— И двамата слушаме, и двамата говорим — каза тя.
— Хайде по-добре да си довършим играта — предложих аз, — Ти си на ход.
Бях забравил за елегантния си капан и ми беше нужно доста време, за да си го припомня. Тя също имаше нужда от време, за да прецени положението и да реши коя фигура да мести.
Не мести пешката, която единствено можеше да я спаси. Това едновременно ме натъжи и зарадва. Ето че щеше да види великолепния ми капан. И аз си мислех — това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.
И все пак малко ми беше жал за нея. Местих царицата и взех нейния кон, макар че тя го пазеше. Сега тя щеше да ми вземе царицата с една пешка. Е, вземи я, дявол такъв, и й се наслаждавай, докато не е станало късно…
Тя обаче не ми взе царицата. Вместо това само след миг офицерът й прелетя от единия ъгъл на шахматната дъска до другия и тя ме погледна с тъмносините си очи, за да види как ще реагирам.
— Мат — прошепна тя.
Аз останах като гръмнат. После съсредоточено огледах онова, което бе направила, взех си бележника и изписах цяла страница.
— Какво написа?
— Нещо много хубаво — отвърнах аз. — „Това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.“