Тя се настани удобно на дивана, свали обувки и подгьна крака. Аз опънах моите на малката масичка, стараейки се да не изцапам стъклото.
Да виждаш как Лесли овладява конски латински, беше все едно да наблюдаваш как новак в карането на водни ски още от първия път се плъзга безупречно по водата. Веднага щом разбра принципа, тя започна да говори безпогрешно. А аз като дете трябваше дълго да го усвоявам за сметка на алгебрата.
— Еив, Леивслиив, разивбииврашив лиив каивквоив тиив казиввамив?
— Разив…бцивраив сеив, чеив… теив разивбиив… ра-мие! — отвърна тя.
— Ноив тоивваив еив Пуивхиивнорив, есивтесивтве-ивноив!
Колко бързо го усвои, какъв блестящ ум има тази жена! Единственият начин да бъдеш на нейното ниво е да познаваш нещо, напълно неизвестно за нея, да установиш нови правила на общуване или просто да се осланяш на интуицията си. Тази вечер аз рискувах да заложа на нея.
— Само като те гледам, мога със сигурност да твърдя, че дълго си свирила на пиано, госпожице Париш. Достатъчно е да погледна тези пожълтели ноти на сонатите на Бетовен, по които има бележки с молив. Нека отгатна… Може би от гимназията?
Тя поклати глава отрицателно!
— Преди това. Когато бях момиченце, си Изрязвах клавиатура от хартия, за да се уча на нея, защото нямахме пари за пиано. Още преди да проходя, както твърди майка ми, съм допълзяла до първото пиано, което съм видяла някога, и съм се опитала да свиря. Оттогава и досега музиката е всичко, което съм желала. Дълго обаче не можех да имам пиано. Родителите ми бяха разведени, майка ми се разболя и ние с брат ми известно време се подвизавахме от приют на приют.
Аз стиснах зъби. Толкова мрачно детство, помислих си. Какво ли е трябвало да преживее?
— Когато станах на единайсет години, майка ми излезе от болницата и ние се настанихме в нещо, което приличаше на довоенен хамбар. Огромни дебели каменни стени, плъхове, дупки по пода, импровизирана камина. Наехме го за дванайсет долара на месец и майка ми се опита да го оправи, доколкото можа. Един ден чула за някакво старо, разнебитено пиано, което се продавало, и ми го купи! Беше дала цяло състояние за него — четирийсет долара. Но то промени целия ми свят и аз никога повече не бях същата. Аз смених темата.
— А можеш ли да си припомниш някой предишен живот, когато си свирила на пиано?
— Не — отвърна тя. — Не съм съвсем убедена, че има прераждане. Но забелязах нещо странно. Музиката преди Бетовен, преди началото на деветнайсети век е нещо, което имам чувството, че не уча наново, а просто си припомням. Струва ми се, че я познавам от пръв поглед. Бетовен, Шуберт, Моцарт — те ми звучат като среща със стари приятели. Но не и Шопен, не Лист… Тяхната музика е нова за мен.
— Ами Йохан Себастйан? Той е композитор от по-ранно време, от началото на осемнайсти век…
— Не, нето също трябва да изучавам.
— Ако някой е свирил на пиано в началото на деветнайсети век, сигурно непременно е трябвало да познава Бах, не е ли така? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Не. Неговата музика е била изгубена и забравена до средата на деветнайсети век, когато нотните му ръкописи са били открити отново и публикувани. През 1810–1820 година никой не е знаел нищо за Бах.
Косите на тила ми се изправиха.
— Искаш ли да разбереш дали си живяла тогава? Четох В една книга за система, чрез която човек може да си припомни своите минали прераждания. Искаш ли да опиташ?
— Може би някой друг път…
Откъде идваше тази неохота? Нима е възможно един интелигентен човек да не бъде убеден, че животът ни е нещо повече от краткотраен проблясък във вечността?
Малко след това, някъде след единайсет часа, случайно хвърлих поглед на часовника си. Беше четири сутринта.
— Лесли! Знаеш ли колко е часът?
Тя прехапа устна и вдигна поглед към тавана:
— Може би девет?
Никак няма да ми е приятно да стана в седем, за да летя за Флорида, помислих си аз, след като тя ме остави в хотела и потегли с колата обратно в тъмното. За мен бе необичайно да си лягам след десет. Това бяха навици от времето, когато бях странстващ пилот и си лягах под крилото на самолета час след залез-слънце. Да си легна в пет сутринта и да се събудя в седем, за да летя в продължение на три хиляди мили — за мен това бе истинско изпитание.
Но имах толкова много неща да кажа на Лесли, толкова много да чуя от нея!
Няма да умра, ако не се наспя веднъж, мислех си аз. Колко са хората на света, с които мога да си говоря и да ги слушам до четири часа сутринта, дълго след като и последният сладкиш е изчезнал от чинията, без да почувствам ни най-малка умора? Освен Лесли имаше ли друг такъв човек? — питах се аз.