Тя ме слушаше вежливо и внимателно, както винаги, когато й говорех за експерименти от сферата на парапсихологичното. Чувствах обаче зад нейната вежливост желанието й да намери обяснение за събития и интересни случайности, над които по-рано не се бе осмелявала да се замисли. Слушаше ме, сякаш бях някакъв Лайф Ериксън, който се бе завърнал от пътешествие със снимки по места, за които тя бе слушала, но не познаваше.
След като паркира колата в непосредствена близост до зданието, където се помещаваше администрацията на Академията по кинематография, тя каза:
— Няма да се бавя повече от минута. Как предпочиташ — да ме почакаш, или да влезеш с мен?
— Ще те почакам, не бързай.
Наблюдавах я отдалеко и виждах как върви сред множеството хора по озарения от слънцето тротоар. Бе скромно облечена — само с една бяла блузка и бяла пола — но, Боже мой, как привличаше погледите на минувачите! Всеки мъж в радиус от сто фута забавяше ход, за да я зърне. Косите й с цвят на мед и житен клас се спускаха лъскави по раменете й. Забърза, за да не изпусне зелената светлина за пешеходци. Махна за благодарност на един шофьор, който я изчака, и той й помаха на свой ред, поласкан от вниманието.
Каква пленителна жена, мислех си аз, колко жалко, че не си приличаме повече.
.Тя изчезна вътре в сградата, аз се изтегнах на седалката и се прозях. Мога да използвам времето, помислих си, защо да не поспя, за да компенсирам малко пропуснатия сън от тази нощ. Нужна ми беше само кратка релаксация от около пет минути, за да се отморя.
Затворих очи, поех си дълбоко дъх. Тялото ми е напълно отпуснато. Отново вдишване. Съзнанието ми е напълно отпуснато. Вдишвам. Потъвам в дълбок сън. Ще се събудя в мига, когато Лесли се върне, освежен като след осемчасов дълбок, нормален сън.
Автогенната релаксация за почивка има особено силен ефект, когато човек не е спал повече от два часа през нощта. Съзнанието ми се отпусна и потъна в мрак, шумът от улицата заглъхна. Обгърнат в тази дълбока, катраненочерна тъма, времето за мен спира да тече. И изведнъж сред тъмата: .
СВЕТЛИНА!!
Почувствах се така, сякаш върху ми бе паднала звезда, десетки пъти по-ярка от слънцето, и този светлинен удар бе толкова силен, че направо ме накара да оглушея.
Ни сянка ни цвят ни топлина ни светлина ни тяло ни небе ни земя нито пространство нито време нито хора нито думи просто
СВЕТЛИНА!
Понесох се, занемял и оглушал сред това сияние. Знаех, че не беше светлина това невероятно, необятно неспирно лъчение, което преминаваше през някогашното мое аз. Не е светлина. Това озарение само изразява, въплъщава нещо друго, по-сияйно от светлината. Тя въплъщава Любовта! — Толкова е всеобхватна, че самата представа за всеобхватност бе най-незначителна мисъл в сравнение с огромната любов, която ме заля.
АЗ СЪМ!
ТИ СИ!
И ЛЮБОВТА… Е ВСИЧКО… КОЕТО ИМА ЗНАЧЕНИЕ!
Такава радост избухна в мен, че аз целият се разтворих атом по атом в любовта, като клечка кибрит, попаднала на слънцето. Радост, която бе толкова огромна, че не можех да я понеса дори и миг! Задушавах се. О, не!
Щом поисках, и Любовта се оттегли и изчезна в нощта на пладнето над Бевърли Хилс на северното полукълбо на третата планета, която се въртеше около една малка звезда във второстепенна галактика на една малка вселена на едно въображаемо времепространство, което бе една от възможните реалности, в които човек можеше да си представи, че съществува. Аз бях едно микроскопично проявление на живота, което е в действителност безкрайно велико. Спотаил се зад кулисите на сцената в този вселенски театър, в продължение на една на-носекунда бях видял истинската своя реалност и едва не се бях изпарил от потреса, който изпитах.
Събудих се в Банта със силно разтуптяно сърце, целия облян в сълзи.
— Ай!! — възкликнах гласно аз. — Ай-ай-ай!
Любов! Толкова силна любов! Ако беше зелена, това щеше да бъде такова трансцендентално зелено, че би затъмнило дори самата Идея за Зеленина… Сякаш стоиш върху огромна топка… Сякаш стоиш на слънцето, но това не е слънце, няма край, няма хоризонт. Всичко е обляно в светлина, но това НЕ Е СВЕТЛИНА, гледаш с отворени очи ослепителния блясък: …Но нямаш очи. НЕ МОЖЕХ ДА ИЗДЪРЖА РАДОСТТА на тази Любов… Сякаш съм изпуснал последната си свещ в тъмна пещера и моята приятелка, за да ми помогне да виждам отново, запалва водородна бомба.
Редом с тази светлина този свят… редом с тази светлина представата за живота и смъртта е просто… неуместна.
Седях в колата, мигах често с очи и едва можех да си поема дъх. Божичко! Трябваха ми десет минути, за да възстановя дишането си. Какво… защо… Господи!