— Защото никога не си се интересувал.
— Може и да те учудя, но най-добре е да свикнеш от самото начало — нали знаеш, моят занаят са думите и аз от време на време не мога да се сдържа да не избълвам нещо поетично. Такава ми е просто природата, не мога иначе: Ти си страхотна!
Тя закима бавно и много сериозно.
— Много добре казано, ти наистина си майстор на думите. Благодаря. Аз също мисля, че си страхотен — за час от секундата тя явно беше осенена от нова идея. — А сега да опитаме да кажем същото без думи.
Дали ще умра от щастие в този момент — помислих си аз — или ще издържа още известно време.
Предпочетох да издържа, плувах на ръба на състоянието, в което човек умира от радост, почти безмълвен вече, но все още жив.
Дори и да исках, не бих могъл да измисля жена, толкова съвършена, а ето я жива пред мен, криеща се от години зад маската на моята добра позната, госпожица Лесли Париш. Маскирана като моя делова партньорка, моя най-добра приятелка. Това мимолетно удивление едва изплува в съзнанието ми, за да изчезне мигновено пред вида й под светлината на слънцето.
Светлина и съприкосновение, нежни сенки и шепот, и утрото стана обяд, стана вечер и ние открихме пътека — та да се срещнем отново, след като сме били разделени цял живот. Житени питки за вечеря. И вече отново можем да говорим с думи.
Колко думи и колко време е нужно, за да кажеш кой си. Колко време е нужно да кажеш защо си такъв, какъвто си. Много по-дълго от времето, което имахме до три часа през нощта, до изгрев-слънце. Декорите на времето изчезнаха. Дали бе светло навън или не, дали валеше или бе сухо, часовниците показваха десет, а ние не знаехме десет кой ден, коя седмица може да е, утрините, в които се будехме, бяха озарени от звезди над смълчания притьмнял град; среднощ, когато се държахме в обятията си и сънувахме, бяха най-натоварените обедни часове в Лос Анджелис:
Невъзможно е човек да има сродна душа, това бях научил през годините, откакто продадох „Стрелата“ и издигнах високите стени на своята империя. Невъзможно е да има сродна душа човек, който върви в десет посоки с десет различни скорости наведнъж. Невъзможно е за човек, който просто си пилее живота ей така. А може би не съм бил прав.
Отправих се към спалнята й през една от нашите утрини около полунощ — с поднос от ябълкови резени, сирене и бисквити.
— О! — възкликна тя, седна, примигна с очи, за да се събуди, приглади коса, тъй че тя падаше съвсем леко разпиляна по голото й рамо. — Чудесен си! Колко си съобразителен!
— Щях да бъда още съобразителен, ако в кухнята ти имаше картофи и сметана за картофени сладки.
— Картофени сладки! — възкликна тя удивено. — Когато бях малка, майка ми правеше картофени сладки. Мислех си, че съм последният човек на света, който си спомня за този специалитет! Умееш ли да го правиш?
— Рецептата се пази на най-сигурно място в този изключителен ум, предадена му от баба Бах. Ти си единственото човешко същество, което съм срещал през последните петнайсет години и което знае какво означава този специалитет. Трябва да видим имаме ли достатъчно продукти…
Аз натрупах няколко възглавници и се разположих така, че да я виждам по-ясно. Боже мой, мислех си аз — колко съм влюбен в нейната красота!
Тя забеляза, че наблюдавам тялото й, остана неподвижна за момент, докато аз едва успях да си поема дъх, след което дръпна чаршафите до брадичката си.
— Смяташ ли, че отговаряш на една обява? — попита тя свенливо и неочаквано.
— Да, каква е тя?
— В раздел „Търси се“ — тя постави съвсем тъничко парче сирене върху половин бисквита. — Знаеш ли какво се казва в обявата?
— Слушам те.
Моята бисквита едва не се счупи под тежестта на сиренето, но аз прецених, че е достатъчно здрава.
— „Търси се: стопроцентов мъж. Да бъде умен, да притежава творчески способности и чувство за хумор, способен на дълбоки чувства и наслади. Да споделям с него музика, природа, мирен, спокоен и радостен живот. Да не пуши, да не пие, да не употребява наркотици. Да се стреми към познание и вечно духовно развитие. Красив, висок, елегантен, с изящни пръсти, чувствителен, нежен, способен на обич. Страстен и сексуален.“
— Страхотна обява! Но разбира се! Аз отговарям до последната дума!
— Още не съм свършила — каза тя. — „Да бъде емоционално уравновесен, честен. Да може да се разчита на него, да заслужава доверие. Положителна, конструктивна личност. Високо духовен човек, но непринадлежащ към официално вероизповедание. Да обича котките.“
— Но това съм самият аз, до последната подробност! Дори обичам котарака ти, макар че май чувствата ми не са много взаимни.