Когато предавахме на вестниците готовите за печат материали, ние им „подсказвахме“ какви заглавия да използват. Предлагахме им да изберат от един списък с Десетина варианта. Дори „Ню Йорк Таймс“ беше принуден да изкрещи: „ИСТИНСКИТЕ ЕНДИ И ДЕНДИ СЕ СПУСНАХА НА ЗЕМЯТА ОТ БЕТЕЛГЕЙЗЕ“. Под това заглавие вестникът на четири колони помести снимка на популярното русо бебе-модел Ан Джойс заедно с охлювите. Бебето Ан специално беше докарано със самолет за снимките в Холивуд. На снимката тя стоеше между двата охлюва, хванала във всяка от пълничките си ръце по един ствол, притежаващ око.
Прякорите Енди и Денди се оказаха много сполучливи. Двамата слизести интелектуалци от чужда звездна система станаха по-важни дори от младия евангелист който по това време беше обект на съдебно разследване заради двуженство.
В Ню Йорк беше организиран прием в чест на Енди и Денди, а те послушно положиха първия камък в основите на новата библиотека на Чикагския университет. Навсякъде, където бяха снимани за кинохрониката, ги показваха на фона на изделията, гордост на местните производители: портокали от Флорида, картофи от Айдахо, бира от Милуоки. През цялото време демонстрираха безкрайно желание да сътрудничат.
Отвреме-навреме се чудех какво ли си мислят за нас. Те нямаха мимика, което едва ли беше странно, тъй като им липсваха лица. Дългите им очни стволове се люлееха насам-натам, докато ги возеха по Бродуей на задните седалки на колата на кмета. Пихтиестите им тела-крака периодично се повдигаха, а устата под тях издаваше мляскащия си звук. Когато фотографите предложиха да се увият около оскъдно облечени красавици, за да се получи нещо като известното плажно шоу от Малибу и охлювите се подчиниха безпрекословно, същото далече не можеше да се каже за оскъдно облечените красавици.
А когато по време на мач от шампионата между първите отбори от Американската лига и Националната лига, най-добрият подавач от отбора-шампион по бейзбол им подари топка с автограф, те се поклониха тежко, с блеснали на слънчевата светлина върхове на розовите черупки и изрекоха по микрофоните: „Ние сме най-щастливите запалянковци във Вселената“.
Страната пощуря по тях.
По това време Троусън се досети, че нямаше да можем да задържим продължително извънземните само в Америка.
— Четохте ли за вчерашния дебат в Генералната Асамблея на Обединените нации? Вече бяхме обвинени, че сключваме тайни съюзи с нехуманоидни агресори във вреда на общите интереси на нашия биологичен вид.
— Тогава пуснете ги да отидат зад океана — свих рамене аз. — Не вярвам, че някой друг ще успее да измъкне повече информация от тях, отколкото се удаде на нас. Професор Троусън изви късото си тяло към единия ъгъл на бюрото си, извади оттам папка с изписани на машина на листа и направи такава гримаса, като че ли езикът му беше обвит с вълна.
— Четири месеца щателни разпити — мрачно измърмори той. — Четири месеца старание и усилия от страна на специално обучени социолози, които използваха всеки свободен момент на извънземните. (Вярно, че тези моменти не бяха чак толкова много.) Четири месеца организирани изследвания и внимателни анализи на данните.
Той пусна папката отново на масата с отвращение, при което няколко листа се разпиляха, и после продължи:
— И след всичко това знаем повече за социалните структури на древната Атлантида, отколкото за тези на Бетелгейзе IX.
Разговаряхме в крилото на Пентагона, определено за участниците в проекта „Енциклопедия“, както го бяха кръстили висшите военни, проявявайки специфичното за тях остроумие. Аз пресякох големия слънчев кабинет и започнах да разглеждам окачената на стената диаграма. Посочих към малкото правоъгълниче, в което беше написано: „Звено по проблемите на енергийното захранване“. То беше свързано посредством права линия с по-голям правоъгълник, означен с надпис: „Група за изучаване на физическите знания на извънземните“. До него ситно бяха изписани имената на майор от армията, на капрал от женския армейски корпус и на докторите Лопес, Винт и Майнцер.
— Как вървят нещата при тези колеги? — попитах.
— Страхувам се, че и там не е много по-добре — Троусън, който надничаше над рамото ми, се отдръпна назад с въздишка. — Поне така ми се струва, като гледам нещастното изражение на Майнцер, докато прави мехурчета в супената си лъжица по време на обедното хранене. Знаеш, че разговорите между изпълнителните лица в отделните звена официално не са разрешени. Аз обаче си спомням някои от навиците на Майнцер от времето, когато заедно посещавахме студентското кафене. Когато имаше проблеми с двигателя, който трябваше да работи със слънчева енергия, правеше мехурчета по същия начин.