Иво Андрич
Мостът на Дрина
I
В по-голямата част от своето течение река Дрина минава през тесни клисури сред стръмни планини или през дълбоките каньони на отвесно изсечените си брегове. Само на няколко места по течението бреговете й се разширяват в открити долини и образуват, било от едната, било от другата страна на коритото, слънчеви, ту равни, ту вълнообразни местности, удобни за обработване и заселване. Такова разширение има и тук, при Вишеград, на мястото, гдето Дрина с рязък завой избликва от дълбокото и тясно ждрело между Буткови скали и Узавнишките планини. Завоят, който Дрина прави тук, е необикновено остър, а планините са толкова близо, че приличат на затворен масив, от който реката извира направо, като от мрачен зид. Но изведнъж планините се разместват в неправилен амфитеатър, чиято най-голяма дължина не е повече от петнайсетина километра по въздушна линия.
На това място, гдето Дрина с цялата тежест на своите зелени и пенливи водни маси избликва от затворения наглед масив на черните и стръмни планини има голям, стройно изграден от камък мост с единайсет широки свода. От тоя мост като от основа се разтваря ветрилообразно цялата вълниста долина с вишеградската „касаба“ и нейната околност, със селцата, полегнали в гънките на възвишенията, които са покрити с ниви, пасища и сливаци, кръстосани със синори и плетове, осеяни с горички и редки купчинки чер бор. Така, като се гледа от дъното на кръгозора, изглежда, че от откритите сводове на моста тече и се разлива не само зелената Дрина, но и цялата тази слънчева и питомна земя с всичко, което е по нея, и с южното небе над нея.
На десния бряг на реката, като се почне от самия мост, се намира средището на чаршията, отчасти на равното, отчасти по стръмнината на брега. От другата страна на моста, по левия бряг, се простира Малухино поле, разпръснато предградие край пътя за Сараево. Така мостът, който съединява двата края на сараевския път, свързва градчето с неговото предградие.
Всъщност да се каже „свързва“ е толкова точно, колкото и да се каже: слънцето изгрява сутрин, за да можем ние, хората, да виждаме наоколо и да си вършим работата, а вечер залязва, за да можем да спим и да си починем от грижите през деня. Защото тоя голям каменен мост, скъпоценен градеж с неповторима красота, каквито нямат дори много по-богати и по-многолюдни градове („Само още два такива има в царщината“, казвали в старо време), е единственият постоянен и сигурен прелаз по цялото средно и горно течение на Дрина и необходима брънка на друма, който свързва Босна със Сърбия и през Сърбия — по-нататък, с цялото турско царство чак до Стамбул. А градчето и неговото предградие са само селища, каквито винаги неминуемо се развиват по главните съобщителни точки и от двете страни на големите и важни мостове.
Така и тук с течение на времето са се роили къщите и се е увеличавало населението от двете страни на моста. Градчето е живяло от моста и е расло от него като от свой дълговечен корен.
(За да се види ясно и да се разбере напълно образът на градчето и естеството на неговото отношение към моста, трябва да се знае, че в него има още един мост, тъй като има и още една река. Това са Рзав и дървеният мост на нея. На самия край на градчето Рзав се влива в Дрина, така че центърът лежи на пясъчното езиче между двете реки, голямата и малката, които се сливат тук, а разпръснатите покрайнини се простират от другата страна на мостовете, на левия бряг на Дрина и на десния бряг на Рзав. Градче на вода. Но макар и да има още една река и още един мост, изразът „на моста“ никога не означава рзавския мост, прост дървен строеж без красота, без история, без друг смисъл, освен дето служи за преминаване на гражданите и на техния добитък, а винаги и единствено каменния мост на Дрина.)
Мостът е дълъг около двеста и петдесет крачки, а широк около десет, освен в средата, дето е уголемен чрез две напълно еднакви тераси, по една от всяка страна на коловоза, и стига двойна ширина. Това е оная част от него, която се нарича „капия“. Тук именно, на средния стълб, който в горната си част се уголемява, са отпуснати от двете страни по едно разширение, така че на него, отляво и отдясно на коловоза, се опира по една тераса, издадена смело и хармонично от правата линия на моста в простора над шумната зелена вода в глъбината. Те са около пет крачки дълги и още толкова широки, завършени с каменна ограда, както и целият мост по дължината, но непокрити. Дясната тераса, като се излиза от града, се нарича софа. Издигната е на две стъпала и е цялата обточена със седалища, на които оградата служи за облегало, а и облегалото, и седалищата, и стъпалата са като излети от еднакъв светъл камък. Лявата тераса от другата страна на софата е същата, само че е празна, без седалища. Зидът в средата на оградата там се издига над човешки бой; на него, при върха, е взидана плоча от бял мрамор с издълбан богат турски надпис-тарих, с летопис, който в тринайсет стиха съобщава името на човека, дето е издигнал моста, и годината, когато е издигнат. В основата на зида тече чешма: тънка струя вода от устата на каменен змей. На тази тераса е настанен кафеджията със своите джезвета, филджани, винаги разпален мангал и момче, което пренася кафетата отсреща, на гостите на софата. Това е „капията“.