Сега край него са се събрали най-голям брой будни селяни, предимно по-млади. Из дълбокия джоб на сивия си ямурлук черногорецът изважда гусла, неугледна и малка като длан, и къс лък. Един от селяните излиза пред сайванта да пази да не дойде някой от турците. Всички гледат черногореца, сякаш за пръв път го виждат, и гуслата, която се губи в големите му шепи. Той се свива. Гуслата е на скута му, притиска с брада главата й, маже струните със смола и духа в лъка; всичко е влажно и прогизнало. И докато той спокойно и самоуверено, сякаш е сам в света, извършва всичките тези дребни работи, те втренчено го гледат. Най-после отеква първият звук, рязък и неравен. Възбуждението расте. А черногорецът настройва гуслата и почва да припява през нос и да допълва нейния глас. Всичко се слива и всичко предвещава чудна приказка. И в миг, щом нагажда глас по гуслата, той изведнъж вдига глава така мощно и гордо, че ябълката на мършавата му шия изскача, а острият профил блясва на светлината и издава глух и проточен звук: Аааа-аааа! — и веднага продължава отчетливо и призивно:
Селяните все повече се притискат около гусларя, но без най-малък шум; дъхът им не се чува. Всички мигат удивени и захласнати. Тръпки лазят по плещите, гръбнаците се изправят, гърдите се издуват, очите блестят, пръстите на ръцете се разперват и свиват, а мускулите на челюстите се стягат. Черногорецът реди и нарежда все по-бързо, все по-хубаво и по-смело, а мокрите и разсънени ратаи, унесени и безчувствени към всичко останало, следят песента като своя собствена, хубава и светла съдба.
Между многото селяни, които работеха ангария, беше и някой си Радисав от Унище, малко селце току над града. Нисичък човек, с тъмно лице и неспокойни очи, доста приведен в кръста, той ходеше бързо, като отмяташе крака и клатеше глава и рамене наляво-надясно, наляво-надясно, сякаш пресяваше брашно. Не беше нито сиромах, както изглеждаше, нито простодушен, както се представяше. Неговите се наричаха Хераци, имаха добра земя и много мъже в къщи, но почти цялото им село през последните четирийсет години се бе потурчило, та бяха много притеснявани и самотни. Такъв мъничък, свит и бърз, през тия есенни вечери този Радисав „сееше“ от колиба до колиба, въвираше се като шило между селяните и шушукаше с отделни хора. Неговите думи бяха главно такива:
— Братя, дотегна ни и трябва да се браним. Хубаво виждате, че тоя строеж ще ни затрие и изяде. И децата ни ще работят ангария на него, ако ние оцелеем. Та това се прави да ни затрият, не за друго. То на сиромашията мост не трябва, а на турците; ние нит’ вдигаме войска, нит’ водим търговия; и каикът ни е много. Но ние неколцина се уговорихме да ходим нощем в глуха доба да събаряме и да разтуряме колкото можем онова, дето е направено и издигнато, и да пуснем дума, че вили рушат строежа и не дават мост на Дрина. Па да видим дали това ще помогне. Друг път нямаме, а нещо трябва да правим.
Намериха се, както винаги, малодушни и недоверчиви, които смятаха, че така няма да излезе нищо, защото силните и лукави турци няма да се откажат от онова, дето са намислили, и че трябва и по-нататък да се работи ангария, както бог дал, и да не се прави от лошото по-лошо. Но се намериха и такива, които смятаха, че е по-добре така, отколкото още да се тегли и чака, докато от тежката работа и оскъдния хляб на Абид ага от човека падне и последната кръпка, и последният драм сила; че трябва да се върви след всеки, който мисли да търси някакъв изход. Това бяха главно младежи, но имаше и сериозни, женени хора, домакини, които се съгласиха, без въодушевление и страст, и загрижено говореха:
— Па хайде да разрушаваме, кръвта да го изяде, докато той не ни е изял. А ако и това не помогне…
И махваха с ръка в отчаяна решителност.