Бахтияревич мълчеше.
— Ще видиш, Фехиме — уверяваше възторженият Галус своя другар, сякаш това бе нещо за тая нощ или за утрешния ден, — ще видиш, ще създадем държава, която ще бъде най-ценният принос за напредъка на човечеството, в която всяко усилие ще бъде благословено, всяка жертва — света, всяка мисъл — самородна — изразена с наши думи, и всяко дело — с печата на нашето име. Тогава ще осъществим дела, които ще бъдат продукт на нашия свободен труд и израз на нашия расов гений, дела, пред които всичко, направено през вековете на чуждо управление, ще изглежда като недостойна играчка. Ще построим мостове над по-големи реки и по-дълбоки пропасти. Ще построим нови, по-големи и по-хубави мостове, и то не да свързват чужди центрове с покорените краища, а да свързват нашите краища помежду им и нашата държава с целия останал свят. Защото, в това вече няма съмнение, на нас е съдено да осъществим онова, към което всички поколения преди нас са се стремили: държава, родена в свобода и основана на правда, като частица от божията мисъл, осъществена на земята.
Бахтияревич мълчеше. А и гласът на Галус почна да спада. Колкото неговата реч се издигаше със своя смисъл, толкова гласът му ставаше по-нисък и по-глух, превръщаше се в силен и страстен шепот и най-сетне се изгуби в безкрайната тишина на нощта. Сега и двамата младежки мълчаха. Все пак дългото и упорито мълчание на Бахтияревич лежеше в нощта отделено, издигаше се осезаемо и действително като непроходим зид в тъмнината и със самата тежест на своето съществуване решително отричаше всичко, което говореше другият, и обявяваше своя ням, ясен и непреходен смисъл:
„Устоите на света и основите на живота и човешките отношения в него са установени за векове. Това не значи, че не се изменят, но те изглеждат вечни. Отношението между тяхното траене и дължината на човешкия живот са същите, каквито са отношенията между неспокойната, движеща се и бърза повърхност на реката и нейното постоянно и твърдо дъно, чиито изменения са бавни и незабелязани. И самата мисъл за промяната на тия «центрове» е нездрава и неосъществима. Същото е, както, ако някой иска да промени и отмести изворите на големите реки и леглото на планините. Желанието за бързи промени и мисълта за тяхното насилствено осъществяване се явяват често сред хората като болест и добиват размах най-вече в младежките глави; само че тия глави не мислят както трябва, не постигат накрая нищо и обикновено не се държат дълго на раменете. Защото не е човешко желание онова, което разпорежда и управлява нещата в света. Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си. Трайните дела на земята се осъществяват с божия воля, а човекът е само нейно сляпо и покорно оръдие. Делото, което се ражда от желанието, от човешкото желание, или не доживява осъществяване, или е нетрайно; във всеки случай не е добро. Всички тия буйни желания и смели думи под нощното небе на капията няма да променят в основата нищо; ще минат над големите и трайни неща в света и ще се изгубят там, гдето желанията и ветровете затихват. А истински великите хора, както и големите постройки, никнат и ще поникват там, дето им е определено от божията промисъл, независимо от празните преходни желания и човешката суета.“
Но Бахтияревич не изговори нито една от тия думи. Ония, които като този мюсюлмански младеж, бейски внук, носят своята философия в кръвта си — живеят и умират според нея, но не умеят да я изкажат с думи, нито чувствуват нужда от това. След дълго мълчание Стикович и Гласинчанин видяха как някой от двамата невидими другари хвърли през оградата догоряла цигара и как тя като светулка падна в голяма дъга от моста в Дрина. В същото време се чу как мълчаливо и полека се запътиха към пиацата. С тях бързо чезнеше и ехото на стъпките им.