Като останаха отново сами, Стикович и Гласинчанин се сепнаха и се спогледаха, сякаш чак сега се виждат.
На слабата луна лицата им имаха осветени и тъмни повърхности, които остро се чупят и пресичат, та изглеждат много по-стари, отколкото са. Огънят на цигарите им получава фосфорен блясък. Двамата са угнетени. Причините са съвсем различни, но угнетеността — еднаква. И двамата имат едно и също желание: да станат и да си отидат в къщи. Но и двамата са като приковани към каменните седалища, още топлички от слънчевия ден. Разговорът на тия двама млади другари, на който случайно и незабелязано бяха присъствували, им беше добре дошъл, като отлагане на разговора и обяснението между тях. Но сега вече това не можеше да се избегне.
— Видя ли Херак и неговата аргументация? — започна Стикович пръв, като се връщаше на тазвечерния спор, и веднага усети в това известна своя слабост.
Гласинчанин, който отново почувствува мигновеното преимущество на своето положение на съдник, не отговори веднага.
— Моля ти се — продължаваше нетърпеливо Стикович, — да се говори за класова борба и да се препоръчва работа на дребно сега, когато и на последния наш човек е ясно, че националното обединение и освобождение, осъществени с революционни средства, са най-пряката задача на обществото. Та това е смешно!
В гласа на Стикович имаше запитване и покана за разговор. Но Гласинчанин не отговори и сега. В тишината на това отмъстително и зло мълчание до тях долетя музика, която идваше от офицерското казино на брега. Прозорците на приземния етаж бяха осветени и широко отворени. Свиреше цигулка, съпровождана от пиано. Свири военният лекар, Regimentsarzt д-р Балаш, а му акомпанира жената на началника на гарнизона, полковник Бауер. (Репетират втората част от сонатина на Шуберт за пиано и цигулка. Започват добре и съзвучно, но преди да стигнат средата, пианото избягва напред. Цигулката прекъсва свиренето. След кратка пауза, през която вероятно обсъждат това спорно място, започват отново.) Те почти винаги репетират и свирят така до някое време през нощта, докато в другата стая полковникът играе своите безкрайни игри на преферанс или просто дреме пред мостарско вино и швабска пура, а младшите офицери се шегуват помежду си за сметка на влюбените музиканти.
Между госпожа Бауер и младия лекар наистина от месеци се сплита сложна и мъчителна история. Истинската природа на техните отношения не може да определи и най-остроумният от офицерите. Едни твърдят, че връзката е чисто духовна (и, разбира се, се смеят на това), а други, че в това има своя дял и тялото. Но двамата са неразделни с пълното бащинско съгласие на полковника, който е добър човек и е вече достатъчно затъпял от службата, годините, виното и тютюна.
Цялото градче ги знаеше като влюбени. Иначе офицерското общество живееше съвсем изолирано, със свой отделен живот, без никакви връзки не само с местните хора и гражданството, но и с чиновниците-чужденци. При входа на техните паркове, пълни с кръгли и звездообразни лехи с необикновени цветя, наистина на една и съща табела пишеше, че е забранено и пускането на кучета в парка, и влизането на цивилни лица. Техните забави и техните танци бяха недостъпни за всички, които не носят униформа. Целият им живот беше наистина живот на огромна и затворена в себе си каста, която подхранва своята изключителност като най-важна съставка на своята сила и под блестящия и замръзнал външен изглед крие в себе си всичко, което животът иначе дава на останалите хора — от величието и бедите, от сладостите и горчивините.
Но има неща, които по своята природа са такива, че не могат да останат скрити и които пробиват дори и най-тясната рамка и минават дори и най-строго пазената граница. („Има три неща, които не могат да се скрият — казваха османлиите, — а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“) Такъв бе случаят с тая влюбена двойка. В града няма старец, дете, жена или мъж, който да не се е натъкнал на тях при някоя от техните разходки, когато, потънали в разговор, съвсем глухи и слепи за всичко край себе си, вървят по безлюдните пътища около града. Пастирите бяха свикнали с тях както с ония двойки буболечки, които през май се виждат по листата край пътя, все две по две, прилепнали една към друга. Виждаха ги навсякъде: край Дрина и Рзав, под развалините на Стари град, по пътя, който извежда от града, около Стражище. По всяко време на деня. Защото за влюбените времето е винаги късо и нито една пътека не е за тях достатъчно дълга. Яздеха на коне, возеха се на коли, но най-много ходеха пеша, и то с походката на двама, които съществуват само един за друг, и с оная характерна крачка, която вече сама по себе си показва, че им е безразлично всичко на света, освен онова, което имат да си кажат един на друг.