Така през тия първи есенни дни най-напред сред работниците, а после и из градчето се понесе мълва, че вила-бродница се е забъркала в работите на моста, че руши и разваля нощем онова, което се изгражда през деня, и че от строежа няма да излезе нищо. По същото време наистина нощем почнаха да се вършат необясними щети в заприщените места, па и на самите зидарски работи. Инструментите, които зидарите оставяха на започнатите крайни стълбове, взеха да се губят, насипите да се провалят и сриват.
Мълвата, че мостът няма да може да се вдигне, стигна далече, ширеха я и християни, и турци, и тя все повече вземаше характер на твърдо убеждение. Християнската рая ликуваше, все шепнешком, все негласно и прикрито, ала от цяло сърце. И местните турци, които по-рано гледаха с гордост везировия строеж, почнаха да смигат презрително и да махат с ръка. Мнозина наши потурнаци, които с промяната на вярата си не бяха намерили онова, което бяха очаквали, а продължаваха да сядат пред бедна вечеря и да ходят с окъсани лакти, слушаха и повтаряха с радост приказките за големия неуспех и намираха някакво горчиво задоволство в това, че дори и везирите не могат да постигнат и завършат съвсем всичко, което са си наумили. Говореше се вече, че чуждите майстори се готвели за заминаване и че мост няма да има там, дето никога не е имало и не е трябвало да се започва. Всичко това се сплете и бързо разпространи сред хората.
Народът лесно измисля приказки и бързо ги разнася, а действителността чудно и неделимо се смесва и преплита с тях. Селяните, които нощем слушаха гусларя, разправяха как вилата, която нощем руши строежа, заплашила Абид ага, че няма да престане с разрушаването, докато не вградят в основите две деца близнаци, брат и сестра, Стоя и Остоя по име. И мнозина се кълнеха, че виждали как сеймените търсят по селата такава двойка деца. (Сеймените наистина обикаляха, но не търсеха деца, а по Абидагова заръка подслушваха и разпитваха да разберат кои ще са тия неизвестни хора, дето рушат моста.)
По това време се случи в някакво село над Вишеград да зачене някаква няма и малоумна девойка, сирота, която работеше по чужди къщи, но не искаше, па и не можеше да каже от кого. Това беше рядък и незапомнен случай — девойка, и то такава, да зачене и бащата да остане неизвестен. И работата се разчу надалече. Тъкмо тия дни момата роди в една кошара близнаци, но и двете деца мъртви. Жените от селото й помогнаха при раждането, което беше необикновено тежко, и веднага погребаха децата в един сливак. А неречената майка още на третия ден се вдигна и взе да търси децата си навсякъде из селото. Напразно и обясняваха, че децата са мъртвородени и погребани. За да се отърват от нейните постоянни питания, те и казаха, или по-скоро й обясниха с движения, че нейните деца са отнесени в градчето, там, дето турците правят мост. Така слаба, отчаяна, тя се отлута до града и почна да обикаля край скелите и строежа, да заглежда уплашено хората в очите и с неразбираемо мърморене да ги пита за децата. Хората я поглеждаха учудено или я гонеха да не пречи на работата. Като виждаше, че не разбират какво иска, тя разкопчаваше грубата си селска риза и показваше болните си набъбнали гърди, чиито пъпки бяха взели да се пукат и да кървят от млякото, което непрестанно напираше. Никой не знаеше как да й помогне и обясни, че нейните деца не са вградени в моста, защото на всички добри думи и уверения, псувни и заплашвания тя отговаряше само с жално мърморене и с остър и недоверчив поглед разглеждаше всеки ъгъл. Най-после престанаха да я гонят, пускаха я да скита край строежа, като я обграждаха с мъчително съжаление. Готвачите й даваха от чорбата на работниците, дето загаряше в дъното на казана. Те първи я нарекоха лудата Илинка, а след това и цялото градче. И самият Абид ага минаваше мълчаливо край нея, обръщаше суеверно глава настрана и заповядваше да й дадат милостиня. Така тя остана да живее като кротка луда край строежа. С нея остана и приказката, че турците зазидали деца в моста. Някои вярваха, други — не, но всички я повтаряха и преповтаряха.
А щетите продължаваха да стават — де по-малко, де повече, и успоредно с тях се ширеха все по-упорити слухове, че вилите не дават мост на Дрина.
Абид ага беснееше. Изяждаше се, че въпреки неговата пословична строгост, която той поддържаше като особен дял от гордостта си, може да се намери човек, който да дръзва нещо против неговото дело и неговите намерения. Гнусеше се също така от тези хора, както от мюсюлманите, така и от християните, които бяха бавни и несръчни в работата, но бързи в присмеха и неуважението и така добре умееха да намерят подигравателна и унищожителна дума за всичко, което не разбираха или не можеха да направят. Разстави стражи от двете страни на реката. Щетите по землените работи тогава престанаха, но над самата вода разрушаването продължаваше. Само през лунните нощи нямаше повреди. Всичко това убеди Абид ага, който не вярваше във вили, че тази вила не е невидима и не идва от висините. Дълго време не искаше и не можеше да повярва на онези, които му казваха, че това е селяшко лукавство, но сега все повече се уверяваше, че е така. И това го хвърляше във все по-голям бяс. Но в същото време той добре знаеше, че трябва да мълчи и да прикрива своя гняв, ако иска да засече и хване злосторника и колкото може по-бързо да разбие мълвата за вилите и изоставянето на работата на моста, което можеше да стане опасно. Повика старейшината на сеймените, някой си Плевляк, блед и нездрав човек, отраснал в Цариград.