— Аз не следвам история — започна той.
— Ето, виждаш ли, ако следваше, щеше да видиш…
— Но и ти не следваш.
— Как? Тоест… такова, разбира се, че следвам.
— Покрай естествените науки?
Гласът трепереше злобно, Стикович се смути за миг, а после с някакъв мъртъв глас рече:
— Е, щом искаш да знаеш, така е: покрай естествените науки аз се занимавам и с политически, и исторически, и социални въпроси.
— Добре, че смогваш. Защото, доколкото зная, покрай това ти си и оратор, и агитатор, и поет, и любовник.
Стикович се засмя неестествено. Като далечно и мъчително нещо през ума му мина споменът за днешния следобед в глухата училищна стая и едва сега се сети, че Гласинчанин и Зорка се бяха много добре разбирали до неговото идване в градчето. Човек, който не обича, не е способен да почувствува величието на чуждата любов, нито силата на ревността, нито опасността, която се крие в нея.
И разговорът между двамата младежи се превърна без преход в жлъчна лична свада, която от самото начало витаеше във въздуха между тях. А младите хора не бягат от свади, както и младите животни лесно захващат помежду си бесни и груби игри.
— Какъв съм аз и с какво се занимавам, това в края на краищата никого не засяга. И аз не те питам за твоите кубици и греди.
Болката, която винаги стягаше Гласинчанин при напомнянето на неговото положение, се появи особено силно.
— Остави моите кубици. Аз живея от тях, но не провокирам с тях, не лъжа никого, не прелъстявам…
— Кого прелъстявам аз? — издаде се Стикович.
— Всекиго или всяка, която се оставя да бъде прелъстена.
— Това не е истина!
— Истина е! И сам знаеш, че е истина. И щом ме дърпаш за езика, ще ти кажа.
— Не съм любопитен.
— Но аз искам да ти кажа, защото и като прескача по цял ден гредите, човек може да види и научи нещо, да мисли и да чувствува. Искам да ти кажа какво мисля за твоите многобройни занятия и способности и за твоите смели теории, пък и за твоите стихове и любови.
Стикович направи движение, като че става, но не мръдна от мястото си. Пианото и цигулката от казиното отдавна бяха продължили свиренето (третата, весела и жизнерадостна част на сонатината) и тяхната музика се губеше в нощта, в шума на реката.
— Благодаря, чул съм го от други, по-умни от тебе.
— Не, не. Другите или не те познават, или те лъжат, или мислят също като мене, но мълчат. Всички твои теории, всички твои многобройни духовни занимания, както и твоята любов и твоите приятелства, всичко това произлиза от твоята амбиция, но твоята амбиция е лъжлива и нездрава, защото произлиза от суетата ти, само и единствено от суетата.
— Ха, ха!
— Да. И тая националистическа идея, която сега така пламенно проповядваш, и тя е само един специален облик на твоята суета. Защото ти не можеш да обичаш нито майка си, нито сестра си, нито родния си брат, камо ли една идея. И само от суета би могъл да бъдеш добър, щедър, пожертвувателен. Защото твоята суета е главната сила, която те движи, единствената ти светиня, единственото нещо, което обичаш повече от себе си. Оня, който не те познава, може лесно да се излъже, като гледа твоето трудолюбие и войнственост, твоята преданост към националистическия идеал, науката, поезията или каквато и да било висша цел, която стои над личността. Но ти на нищо не можеш да служиш дълго, нито можеш да останеш дълго при каквото и да било, защото твоята суета не ти позволява. И същия миг, когато престанат да служат на твоята суета, всички тия неща ще бъдат за тебе далечни и чужди и ти няма да искаш и няма да можеш да мръднеш пръст за тях. И на самия себе си ще изневериш заради нея, защото и ти самият си само роб на своята суета. Сам не знаеш колко си суетен. Аз познавам душата ти и зная колко чудовищно суетен човек си ти.
Стикович не отговаряше нищо. Отначало бе изненадан от смислените и страстни думи на своя другар, който сега изведнъж се явяваше пред него в неочаквана роля и нова светлина. После тия злъчни и спокойни слова, които в началото го обиждаха и предизвикваха, почнаха да стават интересни, почти приятни. Наистина отделни думи го хапеха по сърцето и го раняваха, но всичко заедно — цялото това остро и дълбоко проникване в неговия характер — го ласкаеше и му харесваше по особен начин. Защото да се каже на млад човек като него, че е чудовище, това значеше само да се погъделичка у него упорството и самолюбието. И наистина, том желаеше Гласинчанин да продължи жестокото ровене в неговата душа, тая ярка проекция на неговата скрита личност, защото в това намираше само още едно доказателство за своята изключителност и превъзходство. Неговият втренчен поглед почиваше върху бялата плоча на отсрещния зид, която на лунната светлина се открояваше от червеникавия камък. Без да мигне, той гледаше в тоя неразбираем турски надпис, сякаш в него четеше и отгатваше по-дълбокия, истинския смисъл на онова, което остро и смислено му говореше тоя зъл другар до него.