— На нищо не държиш и в действителност нито обичаш, нито мразиш, защото и за едното, и за другото трябва поне за миг да излезеш от себе си, да се изложиш, да забравиш, като преодолееш себе си и своята суета. А ти не можеш да направиш това; нито има нещо, за което би го направил, дори и да можеше. Тебе чуждата мъка не може дори да те докосне, камо ли да те заболи; нито пък твоята собствена мъка, освен ако ласкае суетата ти. Ти нищо и не желаеш, и на нищо не се радваш. Ти дори не си завистлив, но не от доброта, а от безгранична саможивост, защото не забелязваш чуждото щастие, както и чуждото нещастие. Тебе нищо не може да те трогне и раздвижи. Ти не се спираш пред нищо не защото си храбър, а защото у тебе са недоразвити всички здрави инстинкти, защото за тебе, освен твоята суета, не съществуват нито кръвни връзки, нито вродени задръжки, нито бог, нито свят, нито род, нито другар. Ти не цениш своите собствени способности. Вместо съвест, може да те мъчи само обидената суета, защото само тя всякога и във всичко проговаря у тебе и диктува твоите постъпки.
— Това заради Зорка ли е? — неочаквано проговори Стикович.
— Е, ако искаш, да говорим и за това. Да, и заради Зорка. На тебе не ти е до нея и толкова. Причина е само твоята немощ да се спреш и да се въздържиш от нещо, което ти се предложи случайно и минутно и което ласкае твоята суета. Да, ти завладяваш бедната, развълнувана и неопитна учителка, както пишеш статии и стихотворения, държиш речи и сказки. И още не си ги завладял напълно, вече ти дотежават, защото твоята суета почва да зее и алчно да гледа напред. Но в това е и твоето проклятие, че не можеш никъде да се спреш и никога да се наситиш и задоволиш. Всичко подчиняваш на своята суета, но ти сам си нейният пръв роб и най-голям мъченик. Може би ще имаш още много слава и успехи, и постижения, по-големи от слабостта на подлудените жени, но в нито един от тях няма да намериш задоволство, защото твоята суета ще те шиба да вървиш по-нататък, защото тя гълта всичко — и най-големите успехи, и веднага ги забравя, но всеки, и най-малкия неуспех и обида помни завинаги. А когато всичко около тебе се изпочупи, изпотроши, окаля, унизи, разпръсне или унищожи, тогава в тая пустиня ще останеш сам, лице в лице със своята суета и не ще имаш нищо да й предложиш, и тогава ще се ядеш сам, но това няма да ти помогне, защото твоята суета, навикнала на големи залъци, ще те презре като храна и ще те изхвърли. Такъв си ти, макар и да изглеждаш друг в очите на повечето хора, макар и сам да мислиш иначе за себе си. Но аз те зная.
И Гласинчанин изведнъж млъкна.
На капията вече се усещаше свежестта на нощта и се ширеше тишината, съпроводена от вечния шум на водата. Даже не забелязаха кога музиката на брега бе престанала. Младите хора бяха съвсем забравили къде са и какво правят, всеки унесен в своите мисли, както само младостта може да се унесе. Ревнивият и нещастен „складжия“ говореше онова, което толкова пъти страстно, дълбоко и живо бе мислил, но за което не бе успявал да намери подходящи думи и изрази, говореше сега леко и сладкодумно, горчиво и гордо. А Стикович го слушаше, неподвижен, загледал се в бялата плочи на надписа като в киноекран. Всяка дума го улучваше, усещаше всяка острота, но в това, което му говореше тоя невидим другар до него, той вече не намираше обида, не виждаше опасност. Напротив, струваше му се, че с всяка дума на Гласинчанин расте и лети на невидими криле, безшумно, но бързо, смело и вълнуващо, че лети над всички хора на земята и техните връзки, закони и чувства, сам, горд, велик и щастлив или нещо подобно на щастлив. Лети над всичко. И тоя глас, и тия думи на противника, това е ромон на води и шум на невидимия низш свят нейде дълбоко под него, за който му е безразлично що е и какъв е, какво мисли и какво говори, защото го прелита както птица земята.
Мигновеното мълчание на Гласинчанин сякаш отрезви и двамата. Не смееха да се погледнат. Бог знае в каква посока би продължила свадата, ако на моста, идвайки откъм пиацата, не бяха се появили някакви пияни хора, които пееха с прекъсвания и високи подвиквания. Над всички се издигаше един тенор, който от време на време прекалено високо подхващаше старинната песен: