Вече по гласовете познаха неколцина млади търговци и чорбаджийски синове. Едните вървяха право и полека, другите криволичеха и залитаха. От шумните шеги можеше да се разбере, че идват от „Под тополите“.
В течение на досегашния разказ забравихме да кажем и за още една новост в градчето. (Сигурно и вие сте забелязали колко лесно човек забравя да каже онова, за което не обича да говори.)
Преди повече от петнайсет години, още преди да започне строежът на линията, в градчето се засели един маджарин с жена си. Той носеше презимето Тердик, а жена му се казваше Юлка и говореше сръбски, защото беше родом от Нови Сад. Веднага се разбра, че са дошли в градчето да отворят заведение, за което народът нямаше име. И го отвориха накрай града, под високите тополи, които растат в подножието на Стражище, в една стара бейска къща, която изцяло престроиха.
Това бе срамното място на градчето. Прозорците на тая къща бяха по цял ден закрити. А с мрака над входа се палеше бяла карбидна лампа, която гореше цяла нощ. От приземния етаж долитаха песни и звуци на автоматично пиано. Между младежите и разпуснатите хора се споменаваха имената на момичетата, които Тердик бе довел и държеше в заведението си. В началото бяха четири: Ирма, Илона, Фрида и Аранка.
Всеки петък човек можеше да види „Юлкините момичета“ в два закрити фиакра на път към болницата за седмичния преглед. Бяха набелени и начервени, с цветя на шапките, с дълги чадъри, на които пърхаха волани от дантела. Пред тия фиакри градските жени дърпаха своите женски рожби и обръщаха глави със смесено чувство на отвращение, срам и съжаление.
Когато работата по линията почна и се яви прилив на пари и работници, броят на момичетата нарасна. До старата турска къща Тердик построи нова сграда, „по план“, с покрив от червени керемиди, който се виждаше отдалеч. Тук имаше три отделения: Обща зала, Extra-Zimmer и Officierssalon. Във всяко от тия помещения имаше различни цени и различни гости. Тук, „Под тополите“, както се говореше из града, сега можеха да оставят своите наследени или спечелени пари синовете и внуците на ония, които някога пиеха в Зариевата кръчма или по-късно при Лотика. Тук се разиграваха най-смелите шеги и най-славните побоища, страстни гуляи и сантиментални драми. Оттук водеха корен и много лични и семейни нещастия в градчето.
Център на това пияно общество, което бе прекарало първата част от нощта „Под тополите“ и сега беше дошло да се поразхлади на капията, беше някой си Никола Пецикоза, слабоумен младеж и добряк, когото чорбаджийските синове опиваха, за да си правят шеги с него.
Преди да стигнат на капията, гуляйджиите застанаха край оградата. Чу се пиянска и шумна препирня. Никола Пецикоза се обзалагаше на два литра вино, че ще мине по каменната ограда до другия край на моста. Направиха обзалагането и младежът се покачи на оградата и тръгна с разперени ръце, внимателно местейки крак след крак като лунатик. Когато стигна до капията, забеляза двамата късни гости, но не им рече нищо, а като тананикаше нещо и се държеше като пиян, продължи своя опасен път, докато веселата компания вървеше след него. Дългата му сянка на слабата луна играеше по моста и се пречупваше по оградата на отсрещната стена.
Отминаха и гуляйджиите със своите необуздани викове и безсмислени забележки. Двамата младежи тогава станаха и без поздрав си тръгнаха, всеки към своята къща.
Гласинчанин потъна в мрака към левия бряг на Дрина, където водеше пътят за неговата къща, горе на Околища. Стикович се запъти с бавни крачки към противната страна, към пиацата. Вървеше бавно и нерешително. Не му се напускаше това място, дето бе по-светло и по-свежо, отколкото в града. Застана до оградата на моста. Усети потребност да се хване, да се опре на нещо.
Луната залязваше зад Видова гора. Облегнал се на каменната ограда при самия край на моста, младежът дълго гледа големите сенки и редките светлини на своето родно място, сякаш го виждаше за пръв път. В казиното светеха само два прозореца. Музиката вече не се чуваше. Навярно оная двойка нещастни хора, лекарят и полковнишата, водят своите разговори за музиката и любовта или за своите лични съдби, които нито могат да намерят покой поотделно, нито да се слеят една в друга.
От мястото, дето стоеше Стикович, се виждаше, че и в хотела на Лотика свети още един прозорец. Младежът гледаше тия осветени прозорци от двете страни на моста, сякаш от тях очакваше нещо. Беше изнурен и тъжен. Опасната разходка на тоя безумен Пецикоза му напомни още веднъж за най-ранното детство, когато на път за училище бе видял в мъглата на едно зимно утро как тромавият Чоркан играе на същата тая ограда. А всеки спомен от детинството буди у него тъга и неразположение. Чувството му за онова кобно, но тържествено величие, за космически полет над всичко и над всекиго, което бяха предизвикали у него пламенните, остри думи на Гласинчанин, сега изчезна. Струваше му се, че ненадейно се е спуснал и с мъка пълзи по мрачната земя като всички останали. Измъчва го споменът за всичко онова, което бе станало с учителката и което не трябваше да стане (сякаш някой друг беше направил това от негово име!), за статията в списанието, която му изглеждаше слаба и пълна с недостатъци (сякаш някой друг я беше написал вместо него и против неговата воля, а я бе отпечатал от негово име!), за дългото говорене на Гласинчанин, който сега изведнъж му се виждаше изпълнен със злоба и омраза, кръвна обида и действителна заплаха.