Няма го оня някогашен живот нито в общата зала, нито, естествено, в Extra-Zimmer’a. Тук сега обядва по някой неженен чиновник, четат се вестници, пият кафе. Всеки ден следобед се отбива Али бей Пашич, мълчаливият и пламенен другар от Лотикината младост. Той и сега е бавен и дискретен в говора и движенията, грижливо облечен, но е съвсем побелял и натежал. Поради напредналия диабет, от който боледува с години, поднасят му кафе със захарин. Спокойно пуши, мълчи по навик и слуша приказките на Лотика. А когато дойде време, също така спокойно и мълчаливо става и си отива в къщи, в Црънча. Тук идва всеки ден и комшията на Лотика, газда Павле Ранкович. Той отдавна вече не носи народна носия, а „тясно“ гражданско облекло, като е запазил само плиткия си червен фес. Винаги носи риза с колосан нагръдник, твърда яка и кръгли маншети, на които бележи цифри и сметки. Отдавна вече е успял да заеме първо място във вишеградската чаршия. Неговото положение сега е затвърдено и сигурно, но и той не е без грижи и неприятности. Както всички по-стари и имотни хора, и него тревожат новите времена и шумното нахлуване на новите идеи и новия начин на живот, мислене и изразяване. За него всичко това е обхванато от една дума: „политика“. И тъкмо таи „политика“ го тревожи и сърди и му огорчава тия години, които би трябвало да са години на покой и доволство след толкова време на труд, спестявания и жертви. Защото за нищо не би искал да се отделя и отчуждава от повечето свои сънародници, но също така не желае да влиза в конфликт с властите, с които би искал да бъде винаги в разбирателство и поне формално в съгласие. Но това е трудно, почти непостижимо. Дори със своите рождени синове не може да се разбере както трябва. Както и цялата останала младеж, за него те са просто неразумни и несъобразителни. (Но след младежта вървят по необходимост или слабост и много възрастни.) Със своето държане и обноски, както и с всички свои постъпки тия млади хора според газда Павле са се побунили и сякаш не помислят, че трябва да живеят и умрат при тоя ред на нещата, а не да прекарат живота си като разбойници в планината. Тия млади хора не внимават какво ще кажат, не виждат какво вършат, не смятат колко харчат, ни най-малко не се занимават със своите лични работи, ядат хляба, без да мислят отде иде, и говорят, говорят, говорят, „лаят по звездите“, както се изразяваше газда Павле в своите препирни със синовете си.
Тоя начин на мислене без задръжки, говорене без мярка и живот без сметка и против сметките, докарва него, който цял живот е работил със сметка, до бяс и отчаяние. Страх го обхваща, когато ги слуша и гледа, струва му се, че непредпазливо и лекомислено подкопават самите основи на живота, онова, което му е най-мило и най-свето. А когато иска от тях обяснения, които да го убедят и успокоят, те му отговарят презрително и отвисоко, с големи и мъгливи думи: свобода, бъдеще, история, наука, слава, величие. А на него от тия абстрактни думи кожата му настръхва. Затова обича да поседи и пие кафе с Лотика, с която може да се разговаря за работата и събитията, но въз основа на една установена и редовна сметка, далеч от „политиката“ и опасните големи думи, които поставят всичко под въпрос, но нищо не обясняват и не потвърждават. При разговора той често вади своето мъничко моливче, не онова от преди двайсет и пет години, но също такова излизано и невидимо малко, и поставя онова, което говори, на безпогрешната и неподкупна проверка на цифрите. Още оживяват в приказките някоя отдавнашна преживелица или някоя шега, повечето участници в която са покойници, и тогава газда Павле, прегърбен и загрижен, отива в своя дюкян на пиацата. А Лотика остава сама със своите грижи и сметки.