Не по-добре от хотелските доходи стоят работите със спекулациите на Лотика. През първите години след окупацията бе достатъчно да купиш каквито и да било акции, от което и да било предприятие и си сигурен, че си вложил парите си добре, като може да става въпрос само за размера на печалбата. Но тогава хотелът едва беше почнал да работи и Лотика нито разполагаше с достатъчно готови пари, нито имаше кредита, който спечели по-късно. А когато спечели и пари, и кредит, положението на пазара беше вече променено. Една от най-големите циклични кризи обхвана в края на XIX и началото на XX век Австроунгарската монархия. Ценните книжа на Лотика почнаха да играят като прах на вятъра. Тя плачеше от яд, като четеше всяка неделя виенския „Merkur“ с последните курсове. Всички приходи от хотела, който тогава работеше добре, не биха стигнали съвсем, за да попълнят празнините, появили се вследствие общото спадане на всички ценности. В това време тя претърпя тежка нервна криза, която трая цели две години. Беше като луда от болка. Разговаря с хората, но не чува какво казват, нито мисли онова, което сама говори. Гледа ги право в лицето, но вижда не тях, а ситните колонки на „Merkur“, които трябваше да донесат нейното щастие или нещастие. Тогава почна да купува лотарийни билети. Щом и без това вече всичко е комар и игра на случая, нека върви докрай. По това време тя имаше всички възможни лотарийни билети от всички държави. Успя да си набави и една четвъртинка от голямата испанска коледна лотария, чиято главна печалба бе 15,000,000 пезети. Тръпнеше преди всяко теглене, плачеше над листовете с изтеглените номера. Молеше се на бога да се случи някое чудо и нейният билет да изтегли главната печалба. Но никога не печелеше.
Преди седем години зетят на Лотика, Цалер, се сдружи с двама имотни пенсионери и основа в градчето „Модерна млекарска задруга“. Три пети от основния капитал внесе Лотика. Работата бе замислена на едро. Смятаха, че първите успехи, които не можеха да закъснеят, ще привлекат вниманието на капиталисти извън градчето, дори и извън Босна. Но точно когато предприятието беше в тоя преходен и критически стадий, настъпи анексионната криза. Това унищожи всяка надежда за привличане на нови капитали. Крайграничните области станаха така несигурни, че и инвестираните капитали взеха да бягат. Задругата бе ликвидирана след две години с пълна загуба на целия вложен капитал. За да я покрие, Лотика беше принудена да продаде най-добрите си и най-сигурни ценни книжа, каквито бяха акциите на Сараевската пивоварна а.д. и на Тузланската фабрика за сода „Солвай“.
Успоредно с тия финансови неуспехи дойдоха, сякаш свързани с тях, и семейните грижи и разочарования. Наистина едната дъщеря на Цалер, Ирена, се омъжи неочаквано добре. (Лотика даде зестрата.) Но по-голямата дъщеря, Мина, остана. Озлобена от женитбата на по-малката си сестра, нещастна със своите годеници, тя преди време се изроди в груба и неприятна стара мома, която правеше живота в къщи и работата в хотела по-тежки и по-мъчителни, отколкото бяха сами по себе си. Цалер, който изобщо не беше жив и подвижен, стана още по-тежък и по-нерешителен и живееше в къщи като ням и добродушен гост, от когото няма нито вреда, нито полза. Цалеровата жена Дебора, болнава и в напреднали години, роди момче, но неразвито и сакато. Сега е вече на десет години, но още не може да говори разбрано, нито да стои на крака, а се изразява с неопределени звуци и пълзи на ръце по къщата. Но това клето същество е така добро и мило и така конвулсивно се държи за своята леля Лотика, която обича повече от майка си, че Лотика, покрай всичките си други главоболия и работи, се грижи и за него, храни го, облича го и го приспива. Като гледа постоянно това дете-изрод, душата я боли, задето работите не вървят по-добре и тя няма вече пари да го изпрати във Виена при големите лекари или в някое лечебно заведение, или че не стават чудеса, та сакатите да оздравяват по божията воля, от човешките добри дела и молитви.
И нейните протежета от Галиция, които учеше или омъжваше през добрите години, й създаваха доста грижи и носеха разочарования. Сред тях имаше и такива, които си създадоха семейства, развиха работа и спечелиха богатство. От тях Лотика редовно получаваше честитки, писма, пълни с почит и благодарност, и редовни съобщения за положението в семейството. Но тия Апфелмайери, които Лотика изкара на свят, учи или задоми, не помагаха, нито услужваха на новите бедни роднини, които се раждаха и растяха в Галиция, а си живееха в чуждите градове, грижеха се само за себе си и за своите деца. Сякаш за тях най-голям успех беше колкото може по-скоро и завинаги да забравят Тарнов и ограничената бедна среда, от която се бяха пръкнали и от която щастливо се бяха освободили. А самата Лотика вече не можеше да отделя както някога и да извежда на свят черната беднотия от Тарнов. И никога нито легна, нито стана, без да й мине като болка мисълта, че сега някой неин близък в Тарнов чезне безнадеждно и завинаги в невежество и мръсотия, в срамна беда, която тя много добре познава и против която цял живот се бори.