Но и между ония, които издигна, имаше много поводи за съжаление и недоволство. Тъкмо най-добрите от тях се отклониха от пътя и паднаха след първите си успехи и хубави надежди. Една сестреница, даровита пианистка, която с помощта и усилията на Лотика завърши Виенската консерватория, се отрови преди няколко години, във времето на своите първи и най-хубави успехи; и никой не узна защо.
Един от племенниците, Алберт, надежда на семейството и гордост на Лотика, завърши гимназия и университет с отличен успех и само поради това, че бе евреин, не беше промовиран „sub auspiciis regis“, нито получи императорския пръстен, както Лотика тайно се надяваше. Все пак тя го виждаше поне като виден адвокат във Виена или Лвов, защото като евреин не можеше да бъде виден чиновник — което най-много отговаряше на нейните амбиции. И в това виждаше наградата за своите жертви по неговото образование. Но трябваше да преживее тежко разочарование. Младият доктор по право се залови с журналистика и стана член на социалистическата партия, и то на онова крайно крило, което се прояви по време на генералната виенска стачка през 1906 година. И Лотика трябваше със собствените си очи да прочете във виенските вестници, че „във връзка с прочистването на Виена от конспиративни чужди елементи, изгонен е и известният еврейски скандалджия д-р Алберт Апфелмайер, след като първо е излежал определеното му наказание от двайсет дни затвор“. На езика на градчето това беше все едно, че е станал разбойник. След няколко месеца Лотика получи от своя скъп Алберт писмо, с което се обаждаше като емигрант от Буенос Айрес.
През тия дни тя даже в своята стаичка не намираше покой. С писмото в ръце отиваше при сестра си и зетя си и отчаяна, обезумяла, се пъхаше в лицето на Дебора, която знаеше само да плаче, и викаше гневно:
— Какво ще стане от нас? Питам те, какво ще стане от нас, щом никой не умее да се издигне, нито да върви сам! Щом не го поддържаш под мишницата, пада. Какво ще стане от нас? Проклети сме и това е!
— Gott, Gott, Gott! — въздишаше клетата Дебора, като лееше едри сълзи, и разбира се, не можеше да отговори нищо на Лотика. Самата Лотика не намираше отговор, а сключваше ръце и вдигаше очи към небето, но не плачливо и уплашено като Дебора, а гневно и отчаяно.
— Социалист станал! Со-ци-а-лист! Не ни стига, че сме евреи, а ни трябваше и това! О, велики и единствени боже, какво сгреших пред тебе, та ме наказваш така? Социалист!
Оплака Алберт като покойник и вече никога не проговори за него.
Три години след това една от племенничките й, сестра на същия тоя Алберт, се омъжи много добре в Пеша. Лотика се погрижи за чеиза на девойката и игра главната роля в моралната криза, която тая женитба предизвика в голямото семейство на тарновските Апфелмайери, богати само с деца и неопетнена религиозна традиция. Човекът, за когото трябваше да се омъжи тая племенница, бе богат борсов посредник, но християнин, калвинист, и постави като условие девойката да мине в неговата вяра. Родителите се противеха, но Лотика, която гледаше интересите на цялото семейство, твърдеше, че е мъчно да се плава без криволичене с толкова хора на борда и че за спасението на всички понякога трябва да се хвърли в морето нещо от товара. Тя подкрепи девойката. И нейната дума бе решителна. Племенницата се покръсти и омъжи. Лотика се надяваше, че с помощта на тоя зет ще успее да въведе в пещенския делови свят поне още някой от племенниците, които растяха. Но злата съдба пожела пещенският борсов посредник да умре още през първата година след сватбата. От скръб младата жена изпадна в умопомрачение. Месеците минаваха, а нейната потиснатост не намаляваше. И сега, ето вече четири години, младата вдовица живее в Пеща, отдадена на своята неестествена скръб, еднаква с тихата лудост. Покрила е в черно голямото, богато подредено жилище. И всеки ден отива на гробищата, сяда до гроба на мъжа си и му чете тихо и предано листа с борсовите курсове, от тоя ден, от начало до край. И на всички старания да я отвлекат от това и да я изтръгнат от летаргията, в която е изпаднала, тя отговаря кротко, че покойният обичал това повече от всичко и че то било най-сладката музика, която той познавал.