Така много различни съдби се бяха насъбрали в тази малка стаичка. Много сметки, много подозрения, много завинаги отписани и заличени бележки в голямото, разклонено сметководство на Лотика. Но принципът на заведението си остана непроменен. Уморена е Лотика, но не е обезкуражена. След всяка загуба и неуспех тя се свива, стиска зъби и продължава да се брани. Защото цялата нейна работа през последните години се свежда до отбрана, но с това тя преследва същата цел и със същото упорство, с което, някога печелеше и се издигаше. В тоя хотел тя е „мъжката глава“ и за цялото градче е „леля Лотика“. Има още мнозина и тук, и по света, които очакват нейната помощ, нейния съвет или поне една добра дума; и не питат, и не мислят дали Лотика е уморена. Но тя е наистина уморена; повече, отколкото някой предполага, и повече, отколкото самата тя е разбрала.
Малкият дървен часовник на стената удари един. Лотика тежко стана, като се държеше с ръце за кръста. Внимателно загаси голямата зелена лампа на дървената масичка отстрани и с малки стъпки на старица, стъпки, които използваше само когато беше в своята стая и отиваше към леглото, тя отиде да си легне.
Пълна и всеобхватна тъмнина се стелеше над целия град.
XXI
Най-после настъпи и 1914 година, последната година от хрониката за моста на Дрина. Настъпи както всички по-раншни години, с мирния ход на земното време, но с глух ехтеж на все по-нови и все по-необикновени събития, които като вълни преливаха едно през друго.
Толкова божи години бяха минали над градчето край моста и толкова още щяха да минат. Били са и ще бъдат различни, но годината 1914 ще остане завинаги сама за себе си. Така поне изглежда на ония, които я преживяха. Струва им се, че никога, колкото и да се е говорило и писало за това, не ще могат или не ще смеят да разкажат всичко, което бяха видели тогава там на дъното на човешките съдби, отвъд времето и под събитията. Кой ще изрази и преповтори (така мислят те!) ония общи тръпки, които внезапно разтърсиха масите и които от живите същества почнаха да се пренасят и на мъртвите неща, на пространствата и на сградите? Как да се опише онова вълнение у хората, което стигаше от немия животински страх до самоубийственото въодушевление, от най-ниските нагони на кръвопролитието и подлия грабеж до най-висшите подвизи на светителско пожертвувание, в които човек превъзмогва себе си и за миг стига сферите на висши светове с други закони? Никога не ще може да се разкаже това, защото оня, който го видя и преживя, занемя, а мъртвите и без това не могат да говорят. Това са неща, които не се разказват, а се забравят. Защото, ако не се забравяха, как щяха да се повтарят?
Това лято на 1914 година, когато господарите на човешките съдбини поведоха европейското човечество от игрищата на общото гласоподаване към приготвената от по-рано арена на обща военна повинност, градчето представляваше малък, но видим образец на първите симптоми на едно заболяване, което с време щеше да стане европейско, после световно и общо. Това беше границата между две епохи в човешката история и оттук много по-лесно се виждаше краят на тази, която приключваше, отколкото започването на новата, която се откриваше. Тогава за насилието все още се търсеше оправдание, а за зверствата — име, заето от духовната съкровищница на миналия век. Всичко, което ставаше, имаше все още изглед на привидно величие и чар на първенство, оня страшен, краткотраен и неизразим чар, който по-късно така се изпари, че дори ония, които дотогава така живо го чувствуваха, не могат повече да го възстановят в паметта си.
Но всичко това са неща, които споменаваме между другото и които поетите и учените в бъдните времена ще проучат, обяснят и възкресят със средства и начини, които ние не подозираме, но с яснота, свобода и смелост на духа, които ще бъдат далеко над нашите. Вероятно за тях ще бъде лесно да намерят обяснение и за тая чудна година и да отредят истинското й място в историята и развоя на човечеството. Тук за нас тя е само и преди всичко годината, която беше съдбоносна за моста на Дрина.