От тежките зидове, каменния под и натрупаната железария удря студен лют дъх на камък и метал, който нищо не може да прогони и загрее. Тоя дъх за няколко години прави румените и жизнерадостни чираци мълчаливи, бледи и посърнали, но опитни и пестеливи дългогодишни калфи. Без съмнение, той е тежък и вреден и за поколенията на собственика, но в същото време им е и сладък, и мил като чувство за собственост и мисъл за печалба, и извор на богатство.
Човекът, който сега седи пред малката масичка в предната част на тоя хладен и мрачен склад до голяма стоманена каса марка „Вертхайм“, не прилича по нищо на оня буен и жизнерадостен Санто, който някога, преди трийсет години, умееше така свойски да вика: „Ром за Чоркан!“ Променили са го годините и работата в склада. Той е пълен, тежък, прежълтял; около очите тъмни кръгове, които се спускат до средата на лицето; зрението му е отслабнало; неговите черни и силно изпъкнали очи, които гледат през очила с дебели стъкла и метални рамки, имат някакъв строг и боязлив израз. Още носи вишнев фес, като единствен остатък от някогашната турска носия. Неговият баща, газда Менто Папо, дребен и побелял старец на осемдесет години, още добре се държи, само зрението му е изневерило. Той наминава в склада, когато денят е слънчев. Със своите сълзливи очи, които сякаш сега ще изтекат зад дебелите стъкла, поглежда сина си на касата и внука зад тезгяха, вдъхва дъха на склада и се връща с бавни крачки в къщи, като се държи с дясната си ръка за рамото на своя десетгодишен правнук.
Санто има шест дъщери и петима синове, по-голямата част от които са омъжени и оженени. Най-старият му син Рафо има вече отраснали деца и помага на баща си в склада. Един от Рафовите синове, който носи дядовото си име, следва вече в Сараевската гимназия. Той е бледо, късогледо, тънко и високо момче, което още от осемгодишната си възраст декламира съвършено Змайевите стихотворения на училищните забави, но иначе лошо се учи, не обича да ходи в синагогата, нито да помага през ваканциите в склада на дядо си, а казва, че ще стане актьор или нещо друго славно и необикновено.
Газда Санто седи прегърбен над големия, доста изръфан и мазен тефтер с азбучен указател, а до него на празен сандък от гвоздеи клечи селянинът Ибро Кемалович от Узавница. Газда Санто събира колко вече дължи Ибро и според това колко и при какви условия може сега да получи нов заем.
— Синкуента, синкуента и очо… синкуента и очо… сесиента трес… — шепне газда Санто, като събира на испански.
А селянинът го гледа със загрижено очакване, сякаш се отнася до магия, а не до сметка, която той знае до пара и носи в главата си и насън. Когато Санто каже сбора на дълга с лихвата, селянинът бавно процежда през зъби: „Дали ще е така!“ само за да спечели време да свери на ум своята сметка със Сантовата.
— Така, Ибро ага, и никак другояче — отговаря Санто със своята осветена за такива случаи формула.
След като така в съгласие установят досегашния дълг, селянинът трябва да поиска нов заем и Санто да определи своите възможности и условия. Само че това не става нито лесно, нито бързо. Помежду им тогава потича разговор, който до най-големи подробности прилича на разговорите, дето преди петдесетина години така, преди жетва, е водил на същото място бащата на Ибро от Узавница със Сантовия баща Менто. Истинският и главен предмет на разговора трябва да дойде в пороя на думите, които сами по себе си нищо не значат и изглеждат съвсем излишни, почти безсмислени. Неосведоменият човек, който би ги гледал и слушал отстрани, може да си помисли, че разговорът не е за заем и пари. Така поне изглежда от време на време.
— Сливите родиха и емишът се наплоди у нас както в никоя друга околия — казва Санто. — Ще бъде година, каквато отдавна не е имало.
— Да, шукюр, доста е родило; пък ако даде Аллах да продължи така, ще има и емиш, и хляб; не е да няма. Само кой ще му знае цената — казва загрижено селянинът, като търка с пръст шева на потурите си от груб зелен шаек и гледа под око Санто.
— Сега не се знае, но когато го свалиш във Вишеград, ще се разбере. Нали знаеш какво казват, цената е в ръцете на сайбията.
— Така е. Ако е рекъл бог да дава… — пак поставя условие селянинът.
— Е, без божия воля, хелбете, нит’ се бере, нит’ се жъне; колкото и да трепери човек над онова, което е посял, нищо не чини, ако няма божия благословия — прекъсва го Санто и показва с ръка към висините, отдето трябва да дойде тая благословия, някъде над високия и черен дюкянски таван, по който висят на снопове тенекиени селски фенери от всякаква големина и друга дребна стока.