— Не чини, валахи, право казваш — въздиша Ибро, — чоек посади и посее, но все едно, тако ми великия и единствен бог, че по вода го е пуснал; и окопаваш го, и плевиш, и подрязваш, и чистиш. Но не! Ако не е писано, няма да видиш хаир от него. Но ако даде бог да се събере берекетът, никому няма да е криво, чоек може да се отборчи и пак да се заборчи. Само здраве да дава бог!
— Ааа, здраве преди всичко. Със здравето нищо не може да се сравнява. Такъв е тоя пусти човек: всичко му дай, а му вземи здравето и като че нищо не си му дал — уверява Санто, като направлява разговора точно в тая насока.
Тогава и селянинът изказва гледището си за здравето, което е също толкова общо и познато, както и Сантовото. И за миг изглежда, като че целият разговор ще се изгуби в незначителни неща и общи приказки. Но в подходящ миг, като по някакъв стар церемониал, той пак се връща на изходната точка. Чак тогава става спогодбата за новия заем, за големината на сумата, за лихвата, срока и начина на плащането. Обясняват се дълго, ту живо, ту тихо и загрижено, но накрая се споразумяват и спогаждат. Тогава Санто става, изважда от джоба си ключове на верижка и без да ги отделя от нея, отключва касата, която най-напред щраква, а след това се отваря бавно и тържествено и както всички големи каси се затваря с фин металически шум като въздишка. Преброява парите на селянина чак до последния меден хелер, все така грижливо и внимателно, някак тъжно, тържествено. И тогава извиква, но много по-живо, с променен глас:
— Е, точно ли е така и сладко ли ти е, Ибро ага?
— Да, сполай — казва тихо и замислено селянинът.
— Да даде бог да е хаирлия и берекетлия! Па със здраве и приятелство пак да се видим — казва Санто вече съвсем живо и весело. И изпраща внучето си да поръча на кафеджията отсреща две кафета — „едно горчиво и едно сладко“.
А друг селянин вече чака пред дюкяна да му дойде ред за същата работа и за подобни сметки.
С тия селяни и техните сметки за бъдещата жътва и беритба чак до мрачното дъно на Сантовия склад прониква топлият и тежък дъх на изключително плодородната година. От него стоманената зелена каса се изпотява, а Санто разтваря с показалец ризата около угоения си жълт и мек врат и бърше с кърпичка запотените стъкла на очилата си.
Така се задаваше това лято на кръгозора.
И все пак в самото начало на това благословено лято падна лека сянка на страх и скръб. С първите пролетни дни в Увац, малко селище на бившата турско-австрийска, а сега сръбско-австрийска граница, се появи епидемия от коремен тиф. Тъй като мястото е на границата, а два случая от тиф имаше и в самата жандармерийска казарма, вишеградският военен лекар д-р Балаш тръгна с един санитар и потребните лекарства за Увац. Лекарят веднага вещо и решително направи всичко необходимо, за да се изолират болните, и сам надзираваше гледането им. Така от петнайсетина болни умряха само двама, а заразата бе ограничена в село Увац и унищожена още в самото начало. Последният, който се разболя, беше самият д-р Балаш. Необяснимият начин, по който се бе заразил, краткото боледуване, неочакваните усложнения и бързата смърт — всичко това носеше печат на изключителна трагичност.
Поради опасността от зараза младият лекар трябваше да бъде погребан в Увац. Госпожа Бауер с мъжа си и още неколцина офицери присъствува на погребението. Тя нареди над гроба на лекаря да се издигне паметник от грубо дялан камък. А веднага след това напусна градчето и мъжа си. В града се шепнеше, че е отишла в някакъв санаториум край Виена. По-точно това се шепнеше между градските девойки, а по-старите хора, щом мина всяка опасност и бяха отменени всички мерки, свързани с епидемията, забравиха и лекаря, и полковнишата. Прости и неучени, нашите девойки даже не знаеха какво точно значи санаториум, но знаеха добре какво значи, когато двама души ходят по пътеките и склоновете така, както доскоро ходеха лекарят и полковнишата. И като изговаряха тая дума в своите интимни момински разговори за нещастната двойка, те искаха това, което се нарича санаториум, да е някое тайнствено, далечно и тъжно място, дето хубавите и грешни жени изкупуват своята непозволена любов.
А това изключително богато и блестящо лято растеше и зрееше над полетата и хълмовете около града. Привечер прозорците на офицерското казино над реката, до моста, са осветени и широко отворени, както и миналото лято, само че през тях не звучат цигулката и пианото. На своята маса сред неколцина старши офицери седи полковник Бауер, добродушен, засмян, изпотен от лятната горещина и черното вино.