На капията седят в топлата нощ и пеят младежите от града. Наближава краят на юни и както всяко лято очакват учениците и студентите. В такива нощи времето на капията изглежда, че стои, а животът тече и избуява, безкраен, богат и лек, и не може да се предвиди докога ще трае и расте така.
Главните улици по това време на нощта са осветени, защото още от тая пролет градчето има електрическо осветление. Преди година построиха на реката, на два километра от града, електрическа дъскорезница и до нея фабрика, която преработва чамовите отпадъци, добива от тях терпентин и в същото време произвежда колофон. Фабриката сключи договор с общината да осветява градските улици от своята централа. Така изчезнаха зелените фенери с петролни лампи и високият Ферхат, който ги чистеше и палеше. Главната улица, която минава през целия град от моста до новата махала, е осветена с големи лампи от млечнобяло стъкло, а страничните улици, които се разклоняват вляво и дясно от нея и криволичат около Бикавац или се изкачват на Мейдан и Околища — с малки обикновени крушки. Между тия еднакво светли редове се простират неправилни тъмни места. Това са дворовете или просторните градини по склоновете.
В една от тия тъмни градини седят учителката Зорка и Никола Гласинчанин.
Миналогодишното скъсване между тях, когато през време на лятната ваканция дойде Стикович, трая дълго, чак до началото на новата година. Тогава в Сръбския дом, както всяка зима, почнаха приготовленията за светосавската забава, с концерт и театрално представление. В тия приготовления участвуваха и Зорка, и Гласинчанин и те, като се връщаха у дома от репетициите, си проговориха за пръв път след миналото лято. Тия разговори в началото бяха кратки, въздържани и опърничави. Но те не престанаха да се виждат и да разговарят, защото младите хора предпочитат любовните свади, даже и най-горчивите и безнадеждните, пред самотата и скуката, лишени от любовни игри и мисли. Някъде в тия безкрайни препирни те се помириха, но и сами не забелязаха кога и как. Сега вече, в тия топли летни нощи, се срещат редовно. Пак понякога между тях изскача образът на отсъствуващия Стикович и отново пламва целият спор без разрешение, но той не ги отдалечава или разделя, докато всяко помирение още повече ги сближава.
Сега седят в топлата тъма на един стар, съборен орехов дънер и като следват всеки своите мисли, гледат големите и малки светлини долу в града, край реката, която равномерно шуми. Гласинчанин, който дълго е говорил, е замълчал за миг. Зорка, която бе мълчала цялата вечер, продължава да мълчи, както умеят да мълчат само жените, когато разплитат в себе си своята любовна грижа, която за тях е по-важна и по-неотложна от всичко в живота.
Когато миналата година по това време се появи Стикович, тя помисли, че пред нея завинаги се разтваря необятният рай на любовното щастие, в който пълното сродство на чувствата и съгласуването на желанията и мислите имат сладостта на целувката и дължината на човешкия живот. Но тая илюзия не трая дълго. Колкото и да беше неопитна и опиянена, тя не можеше да не забележи, че тоя човек бързо пламва, но също така бързо гасне, и то по някакви свои собствени закони, без никакво отношение към нея и без връзка с онова, което тя счита за по-голямо и по-важно и от себе си, и от него. И си замина почти без сбогом. Тя остана в мъчително недоумение, от което боледува като от скрита рана. Писмото, което получи от него, беше съвсем кратко, един малък образец на литературно изкуство, но отмерено като адвокатско мнение и ясно и прозрачно като празен стъклен съд. В него се говореше за тяхната любов, но така, сякаш двамата почиват вече от сто години като славни покойници всеки в своя гроб. На сърдечното и топло писмо, което тя му изпрати, пристигна в отговор една картичка: „В работа и грижи, които ме разкъсват и измъчват, мисля за тебе като за тиха вишеградска нощ, пълна с речен шум и мирис на невидими треви.“ И това беше всичко. Напразно тя искаше да си спомни кога е чувала тоя речен шум и усетила мириса на невидимите треви. Това съществува само в неговата картичка. Във всеки случай тя не си спомня това, както той, изглежда, не си спомня всичко останало, което се случи между тях. Съзнанието и се помрачаваше при мисълта, че се е излъгала и са я излъгали, но след това пак се утешаваше с нещо, което и сама не знаеше какво е и което беше по-малко вероятно от чудо. „Странен е — казваше си тя, — чужд и студен, себичен, своенравен и сметкаджия, но може би всички изключителни мъже са такива.“ Във всеки случай това прилича повече на мъка, отколкото на любов. По това как се затваряше в себе си и страдаше в най-дълбоката си същина, тя чувствуваше, че цялата тежест на събудената от него любов лежи върху нея, а той се губи някъде в мъглата и далечината, които тя не смее да назове с истинското им име. Защото и когато е напълно разочарована, влюбената жена обича своята любов като неродено дете. Стегна сърцето си и не отговори на тая картичка. Но след дълго мълчание от два месеца дойде нова картичка. Пишеше й от някакво високо място в Алпите: „На височина две хиляди метра, обкръжен от хора от разни езици и народности, гледам безкрайния кръгозор и мисля за тебе и за изминалото лято“. Това и за нейните години, и за нейната малка опитност бе достатъчно. Ако беше писано: „Нито съм те обичал, нито те обичам, нито ще мога някога да те обичам“ — за нея нямаше да бъде нито по-ясно, нито по-тежко. Защото, в края на краищата, работата се отнася до любовта, а не до далечните спомени, нито от каква височина над морското равнище пише човек и какви хора се движат около него, и на какви езици говорят. Но любов няма!