Сираче без баща и майка, Зорка беше отраснала тук, в къщата на едни свои роднини. А когато завърши Сараевската учителска школа, получи място във Вишеград и се завърна в същата къща на тия имотни, но прости хора, с които нищо не я свързваше.
Зорка побледня и отслабна, затвори се в себе си и никому не се довери, нито отговори на коледната му честитка, също така кратка, студена и стилно безупречна. Искаше сама за себе си, без ничия помощ и утеха да разгледа своята вина и срам, но каквато беше слаба, поразена, млада, неука и неопитна, заплиташе се все повече в тая объркана мрежа от истински преживявания и големи желания, от свои мисли и негови непонятни и нечовешки постъпки. Ако можеше да запита някого или да се посъветва с когото и да било, би й било несъмнено по-леко, но срамът не й позволяваше това. И без това често й се струваше, че целият град знае за нейното разочарование и че я парят злоради и подигравателни погледи, когато минава през чаршията. Нийде обяснение, нито при хората, нито в книгите. А сама не умее да си обясни нищо. Ако наистина не я е обичал, защо бе цялата оная комедия от страстни думи и уверения по време на миналогодишната ваканция? Защо беше тогава оная сцена на училищните чинове, която само с любов може да се оправдае и брани, а без нея пада в блатото на непоносимото унижение? Възможно ли е да има хора, които толкова малко уважават себе си и другите, та така леко се впускат в подобна игра? Какво ги кара, ако не любовта? Защо бяха тогава тия негови огнени погледи, неговият горещ, прекъсван дъх и бурни целувки? Какво е това, ако не любов? А не е любов! Това вижда по-добре и по-ясно, отколкото желае. Но точно с това не може да се помири завинаги и истински. (Кой ли някога напълно се е помирил с това?) Естествен край на всички тия вътрешни терзания беше мисълта за смъртта, която дебне всякога по крайните издънки на всеки наш сън за щастие. Да умре, мислеше Зорка, да се хвърли от капията в реката, уж случайно, без писма и прошки, без признания и унижения. „Да умра!“ — мислеше тя в последната секунда преди съня и с първия блясък на събуждането, сред най-оживения разговор и под маската на всяка усмивка. Всичко у нея говореше и повтаряше все същото: Да умре! Да умре! — но човек не умира, а живее с тая непоносима мисъл у себе си.
Облекчението дойде оттам, отдето най-малко смееше да се надява. Нейде към коледната ваканция скритата й мъка достигна своя връх. Такива мисли и такива въпроси без отговор тровят човека и го разсипват по-лошо от болест. Всички забелязаха лошите промени у нея и всички се загрижиха и я съветваха да се лекува — и роднините, и директорът й, приветлив човек с много деца, и другарките.
Щастливият случай пожела точно тогава да дойдат и репетициите за забавата и след дълги месеци отново да проговори с Гласинчанин. Дотогава той отбягваше всяка среща и разговор с нея. Но топлотата, която обикновено цари в наивните, но искрени театрални и музикални забави в малките селища, после светлите и студени нощи, в които се връщаха в къщи, всичко това помогна двамата млади и скарани хора да се приближат един към друг. Нея я тикаше към това нуждата да облекчи своята болка, а него — любовта, която, когато е така искрена и дълбока, лесно прощава и забравя.
Първите думи естествено бяха студени и опаки, двусмислени, и първите разговори — дълги, безизходни обяснения. Но и това донесе на девойката облекчение. За пръв път сега можеше да разговаря с жив човек за своята интимна, срамна мъка, без да трябва да признава най-срамните и най-болезнени подробности. Гласинчанин й говореше за това дълго и живо, но внимателно и топло, като пазеше гордостта й. И за Стикович не се изразяваше по-остро, отколкото бе неизбежно. Неговото обяснение бе такова, каквото го чухме оная нощ на капията. Кратко, сигурно и безпощадно. Стикович е роден егоист и чудовище, човек, който не може да обича никого и сам мъчен и незадоволен, докато е жив, ще мъчи всички, които се излъжат и сближат с него. За своята любов Гласинчанин не говореше много, но тя извираше от всяка дума, всеки поглед и движение. Девойката го слушаше най-често мълчаливо. Всичко й харесваше в тия разговори. След тях винаги чувствуваше как всичко у нея се разведря и успокоява. За пръв път след толкова месеци имаше часове на почивка от своите вътрешни бури и за пръв път успяваше да не гледа на себе си като на недостойно същество. Защото думите на младежа, пълни с любов и уважение, й показваха, че не е безвъзвратно изгубена и че нейното отчаяние е само една илюзия, както е бил илюзия и нейният лятошен любовен сън. Те я отвръщаха от оня мрачен свят, в който вече бе почнала да чезне, и я възвръщаха към живата човешка действителност, в която за всичко, или почти за всичко, има лек и помощ.