Разговорите продължиха и след светосавския празник. Измина зимата, а след нея и пролетта. Виждаха се всеки ден. С време девойката се съвзе, засили, оздравя и се преобрази бързо и естествено, както само младостта може. Така дойде и това плодно и неспокойно лято. Хората вече свикнаха да смятат Зорка и Гласинчанин за двама млади, които „се сглеждат“.
Наистина дългите приказки на Гласинчанин, които по-рано слушаше внимателно и пиеше като лек, сега й бяха по-малко интересни. Понякога чувствуваше като тежест тая нужда от взаимно доверяване и изповеди. Със страх и искрено учудване се питаше откъде е тая близост между тях, но тогава си спомняше, че през зимата той й бе „спасил душата“ и като овладяваше досадата си, слушаше го като добър длъжник, колкото може по-внимателно.
В тая лятна нощ той държеше ръката си върху нейната. (Това бе крайната граница на неговата скромна смелост.) Чрез тоя допир топлото богатство на нощта проникваше и у него. В такива мигове му е съвсем ясно какво голямо съкровище се крие в тая жена, а в същото време чувствува как горчивината и незадоволството от неговия живот се превръщат в плодна сила, достатъчна да изведе двама души до най-далечната цел, само ако любовта ги свърже и поддържа.
Изпълнен с тия чувства, в тая тъмнина, той не е вече и оня обикновен Гласинчанин, дребен чиновник от едно голямо предприятие във Вишеград, а някакъв друг човек, сигурен и силен, който се разпорежда със своя живот свободно и далновидно, защото за човека, изпълнен с истинска, голяма и всеотдайна любов, па макар и едностранна, се откриват хоризонти, явяват се възможности и пътища, които са непознати и завинаги затворени за толкова опитни, амбициозни и себични хора.
Той казва на жената до себе си:
— Мисля, че не се лъжа. Ако не в друго, то поне в това, защото тебе не мога да излъжа. Докато едни говорят и бръщолевят, а други работят и печелят, аз следя и наблюдавам всичко и все по-добре виждам, че тук няма живот. За дълго тук няма да има нито мир, нито ред, нито плодотворен труд. Нито стиковичите, нито хераците ще го създадат. Напротив, ще става още по-лошо. Трябва да се бяга оттук като от къща, която се събаря. Тия многобройни и объркани спасители, които се изпречват на всяка крачка, са най-добрият признак, че вървим към катастрофа. Щом не можем да помогнем, поне да се спасяваме.
Девойката мълчеше.
— Никога не съм ти говорил за това, но често и много съм мислил и нещичко съм направил. Ти знаеш, че Богдан Джурович, моят другар от Околища, е вече трета година в Америка. Още от миналата година аз си пиша с него. Показвал съм ти и портрета, който ми изпрати. Той ме вика при себе си и ми обещава сигурна работа и добри доходи. Зная, че не е нито леко, нито просто да се направи това, но мисля, че не е невъзможно. Аз съм мислил за всичко и всичко съм пресметнал. Ще продам всичко, което имам в Околища. Ако си съгласна, трябва да се венчаем колкото може по-скоро и без да казваме никому нищо, да отпътуваме за Загреб. Там има компания, която изпраща преселници в Америка. Там ще почакаме месец-два, докато Богдан ми изпрати affidavit. А през това време ще учим английски. Ако тук не успеем, поради моята военна повинност, ще се прехвърлим в Сърбия и оттам ще тръгнем. Всичко ще наредя така, че за тебе да е по-леко. А там, в Америка, ще работим и аз, и ти. Там има наши училища, за които трябват учителки. И аз ще намеря работа, защото там всички работи са открити и достъпни за всички. Ще бъдем свободни и щастливи. Всичко ще направя, само ако ти искаш… ако се съгласиш.