Тук младежът млъкна. Вместо отговор, тя сложи и двете си ръце в неговата. В това той почувствува израз на голяма благодарност. Но нейният отговор не беше нито „да“, нито „не“. Благодареше му за всичките грижи и внимание, за неговата безкрайна доброта и в името на тая доброта поиска само един месец, преди да даде окончателен отговор: до края на учебната година.
— Благодаря ти, Никола, благодаря! Ти си добър — шепнеше тя и стискаше ръцете му.
Отдолу, от капията, до тях стигаше младежко пеене. Това бяха вишеградски младежи, а може би и сараевски ученици. След петнайсетина дни ще дойдат и студентите от университетите. Дотогава тя не може да вземе никакво решение. От всичко я боли, най-много от добротата на тоя човек, но в тоя миг не може да каже „да“, дори да я режат на късове. На нищо не се надява, но само още веднъж да види „човека, който не може да люби никого“. Още веднъж, пък после да става каквото ще. Никола ще чака, тя знае това.
Те станаха и хванати за ръце, взеха полека да се спускат по стръмния път към моста, от който идваше песента.
XXII
На Видовден сръбските дружества, както всяка година, уредиха събор на Мезалин. Тук, при сливането на двете реки, Дрина и Рзав, под гъстите орехи на зеления висок бряг опънаха палатки, в които се продаваха напитки и пред които се въртяха агнета на тих огън. Под сенките насядаха семейства, които си бяха донесли обед на Мезалин. Под навес от зелени клони вече свиреше оглушителна музика. На утъпканата поляна още от преди обед играеха хоро. Играят само най-младите и най-свободните, ония, които веднага след църква бяха тръгнали към Мезалин. Истинският общ събор ще почне чак след пладне. Но хорото е вече оживено и разпалено, по-хубаво и по-игриво, отколкото ще бъде по-късно, когато надойдат хора и почнат да се хващат и омъжени жени, и буйни вдовци, и невръстни деца и когато се превърне във весела и дълга, но несвързана и нестройна върволица. Това малко хоро, в което има повече ергени, отколкото моми, се носи и лети като разлюляна люлка. Всичко около него е в движение, всичко се вълнува: въздухът в ритъма на музиката, гъстите корони на дърветата, белите летни облаци, бистрата вода на двете реки. Земята се движи под тях и около тях, а играчите искат само да съгласуват движенията на своите тела с това общо движение. Ергените още от пътя тичаха да се хванат на хорото, а момите се въздържаха, стояха до едно време да гледат играта, сякаш отброяваха тактовете и чакаха някакво тайнствено изтракване в себе си, и тогава изведнъж скачаха в него с малко свити колене и наведени глави, като че жадно се хвърлят в студена вода. Мощна струя минаваше от топлата земя в разиграните нозе и се разпростираше през веригата горещи ръце; на тая верига хорото се тресеше като едно-единствено същество, затоплено от една кръв, понесено от един ритъм. Ергените играеха с отметнати глави, бледи, с трептящи ноздри, а момите с румени кръгове на лицето, срамежливо наведени очи от страх да не издадат с погледите си сластта, с която ги изпълва играта.
В тоя момент, когато съборът едва започваше, на края на мезалинската равнинна се появиха жандарми, черни и блестящи от чоха и оръжие на обедната светлина. Бяха повече, отколкото обикновено в един патрул, който обикаля панаирите и съборите. Отидоха направо към навеса с музиката. Безредно и един по един замлъкнаха инструментите. Хорото се поколеба и спря. Чуха се недоволни младежки гласове. Всички се държаха още за ръце. Някои бяха така увлечени и изпълнени от ритъма, че продължаваха да поиграват на място, докато чакаха музикантите да продължат. Но свирачите бързо станаха и заувиваха своите тръби и цигулки в калъфи. А жандармите тръгнаха и нататък, към палатките и разположилите се семейства на тревата. Навсякъде фелдфебелът казваше своята дума, тиха и остра, и като с магическа формула веднага гасеше веселието, спираше играта, прекъсваше разговорите. И щом се приближеха до някого, той променяше положението, в което се намираше, оставяше всичко и гледаше колкото може по-скоро да събере нещата си и да си тръгне. Последно се разтури хорото на ергените и момите. Не им се оставяше играта на открито и никак не им идваше на ум, че наистина е дошъл край на веселието и забавата. Но пред бледото лице и кръвясалия поглед на жандармерийския фелдфебел отстъпиха и най-упоритите.
Разочаровани и все още в недоумение, хората се връщаха от Мезалин по белия широк път и колкото по-навътре навлизаха в града, толкова повече се натъкваха на неясния, изпълнен със страх шепот за атентата, който тая сутрин бил извършен в Сараево, за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата жена, за гоненията на сърбите, които се очакват навсякъде. Пред конака срещнаха първите вързани хора, между които и младия поп Милан; жандармите ги водеха в затвора.