Така втората половина на тоя летен ден, който трябваше да бъде тържествен и весел, се превърна в тревога, огорчение или изпълнено със страх очакване.
На капията, вместо празнично настроение и жизнерадост на празнуващи хора, мъртва тишина. Тук вече е поставена стража. Войник в нова униформа бавно крачи от софата до онова място, на което железният капак покрива входа към минирания стълб, и неуморно повтаря тия пет-шест крачки, а всеки път, когато се обърне, байонетът му блясва на слънцето като сигнал. Още на другия ден на зида под самата плоча с турския надпис осъмна бяло служебно обявление, напечатано с едри букви и обкръжено с широка черна линия. В него се съобщава на народа вестта за атентата, извършен в Сараево против престолонаследника, и се изразява негодуванието от това злодеяние. Но никой от минувачите не се спира и не го чете, а всички минават край обявлението и край стражата с наведени глави и колкото може по-бързо.
От тоя ден стражата остана на моста. И целият живот в градчето остана прекъснат и спрян с един замах, както хорото на Мезалин, както и целият летен юнски ден, който трябваше да бъде тържествен и весел.
Сега се заредиха странни дни в нямо, напрегнато четене на вестници, шушукане, гордост, страхове, арестуване на сърби и съмнителни пътници, бързо засилване на военните мерки по границата. Минаваха летните нощи, но без песни, без младежки заседявания на капията, без шепот на двойки в тъмнината. В града се виждат най-много войници. А когато в девет часа вечерта тръбачите от бараките на Бикавац и в голямата казарма при моста изсвирят тъжната мелодия на австрийската вечерна проверка, улиците почти напълно опустяват. Лоши времена за ония, които се обичат и искат да се срещнат и невидени да си кажат някоя дума. Всяка привечер Гласинчанин минава край къщата на Зорка. Тя е на отворения прозорец на високия приземен етаж. Тук разговарят, но кратко, защото той бърза преди напълно да се е стъмнило да мине по моста и да се върне на Околища.
Така дойде и тая вечер. Блед, с шапка в ръце, той помоли девойката да излезе на портата, защото имал да й каже нещо съвсем тихо. Поколеба се, но слезе. Застанала на дворния праг, изглеждаше еднакво висока с младежа, който говореше развълнувано, с едва чут шепот:
— Решихме да бягаме. Тая вечер. Владо Марич с още двама. Мисля, че всичко е осигурено и ще можем да минем. Но ако това не стане… ако нещо се случи… Зорке!
Шепотът на младежа изведнъж секна. В разширените й очи той видя страх и мъка. И сам бе смутен, сякаш се разкая, дето изобщо й бе казал и бе дошъл да се сбогува.
— Мислех, че е по-добре да ти кажа.
— Благодаря. Нищо от нашето… Нищо от Америка!
— Не, не е „нищо“. Ако се беше съгласила, когато преди месец ти предлагах веднага да свършим работата, може би сега щяхме да бъдем далеч оттук. Но може и да е по-добре, че така стана. Сега виждаш какво е. Аз трябва да отида с другарите си. Война е и мястото на всички ни е в Сърбия. Трябва, Зорке, трябва, защото това е дълг. А ако изляза жив от това и ако се освободим, може да не трябва да ходим в оная Америка, зад морето, защото тук ще имаме своя Америка, земя, в която много и почтено ще се работи, добре и свободно ще се живее. В нея и за нас двамата ще има живот, ако ти искаш. От тебе зависи. Аз ще… мисля за тебе, а ти… понякога…
Тук младежът, комуто не достигаха думи, изведнъж вдигна ръка и я прокара бързо по гъстата кестенява коса. Това беше неговото най-голямо желание открай време и сега като на осъден му беше позволено да го осъществи. Девойката уплашено се отдръпна, а той остана с ръка във въздуха. Портата се затвори безшумно и в следния миг Зорка се показа на прозореца, бледа, с широко разтворени очи, с конвулсивно преплетени пръсти. Младежът мина под самия прозорец, отметна глава и показа засмяното си лице, безгрижно, почти хубаво. Сякаш се боеше да не види какво ще стане по-нататък, девойката се отдръпна в стаята, дето беше вече тъмно. Тук седна на миндера, отпусна глава и заплака.
Отначало плачеше тихо, после все по-силно, с чувство на тежка, пълна безизходност. И колкото повече плачеше, толкова повече намираше причини за плач и всичко наоколо й изглеждаше най-безнадеждно. Никакъв изход, нито решение; никога не ще може истински и заслужено да обикне тоя добър и честен Никола, който заминава; никога не ще доживее да я обикне оня, другият, който не може да люби никого; никога вече няма да се върнат хубавите и весели дни, които до миналата година озаряваха градчето; никога никой от нашите няма да успее да се спаси от тоя кръг на мрачни бърда, нито да види Америка, нито тук ще се установи държава, в която, както казват, много ще се работи, но и добре и свободно ще се живее. Никога!