На другия ден се разчу, че Владо Марич, Гласинчанин и още някои младежи забягнали в Сърбия. Всички останали сърби със семействата си и с всичко, което имаха, останаха в тая вряла котловина като в клопка. С всеки ден над градчето видимо се сгъстяваше атмосфера на опасност и заплаха. А после, през един от последните дни на юли, на границата се развихри бурята, която с време щеше да се разшири по цял свят и да стане съдба на толкова страни и градове, че и на тоя мост на Дрина.
Чак тогава в градчето почна истинската хайка против сърбите и всичко, което бе свързано с тях. Хората се разделиха на преследвани и преследвачи. Онова гладно животно, което живее в човека и не смее да се появи, докато не се премахнат пречките на добрите обичаи и законите, сега беше освободено. Сигналът бе даден, пречките отстранени. Както често става в човешката история, мълчаливо се допуснаха насилия и грабежи, дори и убийства, под предлог, че се вършат в името на висшите интереси, по установените лозунги, над ограничен брой хора с определено име и убеждения. Всеки човек със светъл дух и отворени очи, който живееше по това време, можеше да види как се извършва това чудо и как цяло едно общество се преобразява за един ден. За няколко мига бе заличена чаршията, която почиваше на вековна традиция, в която винаги е имало и притаена омраза, и завист, и религиозна нетърпимост, и общоприети грубости, и жестокост, но и човечност и задушевност, и чувство за ред и мярка, чувства, които държеха всички тия лоши инстинкти и груби навици в поносими граници и накрая ги укротяваха и подчиняваха на общите интереси на задружния живот. Хората, които четирийсет години имаха думата в тая чаршия, изчезнаха за една нощ, сякаш изведнъж всички измряха, заедно с навиците, схващанията и институциите, крито олицетворяваха.
На другия ден след обявяването на войната със Сърбия в града почна да кръстосва рота шуцкори. Тая рота, която бе въоръжена на бърза ръка и трябваше да помага на властта в гоненето на сърбите, беше съставена от цигани, пияници и други безделници, изобщо от хора, които отдавна се бяха скарали с установения ред и закон. Някой си Хусо Кокошкар, циганин без чест и определено занятие, комуто срамна болест още в ранна младост беше разяла носа, предвождаше десетина голтаци, въоръжени със стари пушки система „Werndl“, с дълги байонети, и имаше думата в чаршията.
Пред тая заплаха газда Павле Ранкович, като председател на сръбската църковно-училищна община, отиде заедно с още четирима видни общинари при околийския началник Сабляк. Той беше пълен, блед човек, съвсем плешив, роден в Хърватско и отскоро на служба във Вишеград. Сега бе възбуден и недоспал; клепачите му бяха зачервени, а устните безкръвни и сухи. На краката си имаше ботуши, а на ревера на зеленото си ловджийско сако някаква значка в два цвята: черен и жълт. Прие ги на крака, не им предложи да седнат. Газда Павле, който беше прежълтял, а очите му бяха станали като две черни коси линии, проговори с глух, чужд глас:
— Господин началник, вие виждате какво се прави и какво се подготвя и знаете, че ние, сърбите от Вишеград; не сме били съгласни с това.
— Нищо не зная, господине — прекъсна го изведнъж гневно началникът, — и нищо не искам да зная. Сега имам други, по-важни работи, отколкото да слушам речи. Това е всичко, което имам да ви кажа.
— Господин началник — започна пак газда Павле кротко, сякаш със своята кротост искаше да успокои тоя разгневен и възбуден човек, — ние дойдохме да ви предложим своите услуги и да ви уверим…
— Не ми трябват вашите услуги и няма какво да ме уверявате. В Сараево вие показахте какво знаете…
— Господин началник — продължаваше газда Павле с непроменен глас и все по-упорито, — ние бихме желали в границите на закона…
— А, сега се сещате за закона! На какви закони се осмелявате да се позовете?
— На държавните закони, господин началник, които важат за всички.
Началникът изведнъж стана сериозен и сякаш малко се успокои. Газда Павле веднага използува това затишие у разсърдения човек: