— Господин началник, ние имаме право да ви запитаме сигурни ли сме ние и семействата ни за своя живот и имот, и ако не сме, какво трябва да правим?
Тогава началникът разпери ръце, обърнал длани към газда Павле, сви рамене, затвори очи и здраво стисна тънките си бледи устни.
Газда Павле добре познаваше тоя характерен израз, безмилостен, сляп-глух-ням, към който държавната управа прибягва в решителни моменти, и веднага разбра, че няма полза от повече разговори. А началникът, след като отпусна ръце, отвори очи и като изправи главата си, каза по-меко:
— Военните власти ще упътят всекиго от вас какво трябва да прави.
Сега газда Павле разпери ръце, затвори очи, сви рамене за миг и проговори с дълбок и вече по-друг глас:
— Благодаря ви, господин началник!
Четиримата общинари се поклониха грубо и несръчно. И всички излязоха като осъдени.
Чаршията се бе отдала на тревожно суетене и тихи съвещавания.
В дюкяна на Али ходжа седят неколцина видни градски турци — Наил бей Туркович, Осман ага Шабанович, Сульо ага Мезилджич. Бледи и загрижени, с оня тежък, вкаменен израз на лицето, който винаги се явява у хората, дето имат какво да губят, когато се окажат пред неочаквани събития и големи промени. И тях властите са призовали да застанат начело на шуцкора. Сега, сякаш случайно, са се събрали тук, за да уговорят незабелязано какво да правят. Едни са за съгласие, а други за въздържаност. Али ходжа, възбуден, с червенина по лицето и стария блясък в очите, отхвърля решително всяка мисъл за каквото и да било участие в шуцкора. Той се нахвърля особено на Наил бей, който е за това да се вземе оръжието и вместо циганите, те, като видни хора, да застанат начело на мюсюлманските доброволчески отреди.
— Докато съм жив, аз не влизам в тия неща. А ако имаш ум, и ти също. Зер не виждаш, че власите се бият през главите ни и че накрая все върху нашата глава ще се струпа?
И със същото онова красноречие, с което някога на капията победи Осман ефенди Караманлията, той доказва, че „за турското ухо“ няма добро нито на една от двете страни и че всяка тяхна намеса може да бъде само вредна.
— Отдавна вече нас никой за нищо не ни пита и за нищо не ни смята. Влезе швабата в Босна, но нито султанът, нито кайзерът ни запита: „Позволено ли е, бейове и турски господа?“ После се вдигнаха Сърбия и Черна гора, довчерашни раи, и завзеха половината турско царство, а нас никой дори не ни погледна. И сега нападна кайзерът Сърбия, а нас пак никой нищо не ни пита, само ни раздават някакви пушки и беневреци да станем хайкаджии на швабата и да му гоним сърбите, за да не си дере задницата по Шарган. Мигар тебе, клетнико, не ти иде на ум това: щом нас за толкова големи работи през толкова години изобщо не ни попитаха, откъде сега тая милост, от която пукат ребра? А аз ти казвам, че това са големи сметки, и най-добре ще бъде оня, който не се бърка в тях повече, отколкото трябва. Тук границата почна да се разпаря, ала кой знае докъде ще стигне. Има някой зад тая Сърбия. Иначе не може да бъде. Само че при тебе там, в Незуки, планината ти е пред прозореца, та не виждаш по-далеч от камънака. Ами зарежи това, което си започнал; не ходи в шуцкора, нито уговаряй другите. По-добре е да доиш ония десетина изполджии, които са тя останали, докато още дават по нещо.
Всички мълчат неподвижни и сериозни. Мълчи и Наил бей, очевидно обиден, макар да крие това, и блед като мъртвец прехвърля някакво решение в главата си. Освен Наил бей Али ходжа разколеба и охлади всички. Пушат и нямо гледат как по моста се ниже непрекъсната върволица от военни коли и натоварени коне. А след това един по един станаха и се сбогуваха. Последен бе Наил бей. При неговия мрачен поздрав Али ходжа още веднъж го погледна в очите и каза почти тъжно:
— Виждам, че си наумил да идеш. И тебе ти се гине; страх те е да не те изпреварят циганите. Но помни, че стари хора отдавна са рекли: не е дошло време да гинем, а да видим кой какъв е. И тия времена са такива.
Пиацата, която дели дюкяна на ходжата от моста, е задръстена от коли, коне и войници от всички родове оръжие, запасняци, които отиват да се явят. От време на време жандарми превеждат група вързани селяни или граждани сърби. Въздухът е пълен с прах. Всички говорят по-високо и се движат по-бързо, отколкото иска онова, което казват или вършат. Лицата са запотени и зачервени, чуват се псувни на всички езици. Очите блестят от алкохол, от безсъние и от онова мъчително безпокойство, което винаги владее близо до опасността и кървавите събития.