Сред пиацата, точно срещу моста, маджарски запасняци в нови униформи дялат някакви греди. Бързо удрят чуковете и стържат трионите. По пиацата минава шепот: издигат се бесилки. Около тях се събират деца. Али ходжа гледа от своя кепенк как отначало изправиха две греди, а след това един мустакат войник се покачи и ги свърза на върха с трета, водоравна. Тълпата нахълта, сякаш раздаваха халва, и образува жив кръг около бесилките. Най-много войници, но размесени с турска селска беднотия и градски цигани. По едно време направиха път и донесоха отнякъде маса с два стола за офицера и неговия писар, а след това шуцкорите доведоха първо двама селяни, а после един гражданин. Селяните бяха изполичари от пограничните села Поздерчич и Каменица, а гражданинът — някой си Вайо, личанин, който отдавна беше дошъл в градчето като предприемач и тук се ожени. И тримата бяха вързани, слисани и прашни. Войникът почна да бие силно своя барабан. В общата врява и шум биенето идваше като далечен тътен. В кръга около бесилката настъпи тишина. Офицерът, един запасен поручик маджарин, четеше с остър глас смъртната присъда на немски, а след това един фелдфебел я превеждаше. И тримата бяха осъдени на смърт от военния съд, защото свидетели под клетва заявили, че ги видели как през нощта дават светлинни сигнали към сръбската граница. Обесването трябваше да се извърши публично, на пиацата. Селяните мълчеха и мигаха като в недоумение. А Вайо личанинът бършеше потта от лицето си и с мек, тъжен глас уверяваше, че е невинен и с големи, сякаш безумни очи търсеше край себе си някого, комуто още би могъл да каже това.
Трябваше да се пристъпи към изпълнението на присъдата, когато през насъбралите се в кръг хора се промъкна един възрус войник, малък на ръст, с разкривени като буквата „х“ крака. Това беше Густав, някогашният цалкелнер в хотела на Лотика, а сега кръчмар в долната чаршия. Беше в нова униформа, с чин на ефрейтор, зачервен и с очи, по-кървави от обикновено. Почнаха да се обясняват. Фелдфебелът се мъчеше да го отстрани, но военнолюбивият кръчмар не искаше.
— Аз съм тук от петнайсет години разузнавателен орган, доверено лице на най-висшите военни кръгове — пиянски викаше той на немски — и на мене още по̀ лани във Виена ми беше обещано, че ще мога със собствените си ръце да обеся двама сърби, когато му дойде времето. Вие не знаете с кого имате работа. Аз съм си спечелил това право. И вие сега мене…
В тълпата започна гълчава и шепот. Фелдфебелът стоеше объркан. Густав ставаше все по-настойчив и искаше на всяка цена да му се предадат двама осъдени, за да ги обеси със собствените си ръце. Тогава стана поручикът, мършав и мрачен човек с господарско държане, отчаян, сякаш самият той е осъден, без капка кръв в лицето. Макар че беше пиян, Густав застана мирно, но тънките му червеникави мустаци трепереха, а очите му шареха ту наляво, ту надясно. Офицерът дойде съвсем близо до него и се наведе над зачервеното му лице, сякаш щеше да го заплюе.
— Ако веднага не изчезнеш, ще наредя вързан да те закарат в затвора. А утре ще се явиш на рапорт. Разбра ли? А сега отивай! Марш!
Поручикът говореше немски с маджарски акцент тихо, но така рязко и ядно, че пияният кръчмар изведнъж се смали и изгуби в тълпата, като повтаряше непрестанно войнишкия поздрав и мърмореше неясни думи за извинение.
Едва тогава общото внимание отново се обърна към осъдените. Двамата селяни имаха съвсем еднакво държание. Мигаха и се мръщеха от слънчевия пек и задуха, който лъхаше от събраните хора, сякаш това беше всичко, което ги измъчва. А Вайо с немощен и плачлив глас уверяваше всички, че е невинен, че неговият конкурент го взел на душата си, а той нито е служил във войската, нито някога в живота си е чул, че със светлини могат да се дават сигнали. Знаеше нещичко от немски и отчаяно редеше дума след дума, като се мъчеше да намери някой убедителен израз, с който би спрял това бясно течение, което го бе повлякло от вчера и заплашваше да го откъсне невинен от света.
— Herr Oberleutnant, Herr Oberleutnant, um Gottes Willen… Ich, unschuldiger Mensch… viele Kinder… Unschuldig! Lüge! Alles Lüge!9 — избираше думите Вайо, сякаш търсеше коя е истинската и спасителната.
Войниците вече пристъпиха към първия селянин. Той свали набързо калпака си, обърна се към Мейдан, дето е черквата, и два пъти живо се прекръсти. С поглед офицерът им заповяда да свършат най-напред с Вайо. Тогава отчаяният личанин, като видя, че е негов ред, вдигна ръце към небето и почна да моли и да вика:
— Nein, nein! Nicht, um Gottes Willen! Herr Oberleutnant, Sie wissen… alles ist Lüge… Gott… alles Lüge!10 — викаше Вайо, но войниците вече го хващаха за краката и през кръста и го вдигнаха на дървената подставка под въжето.
9
Господни поручик, господин поручик, за бога! Невинен съм човек… много деца… невинен! Лъжа! Всичко лъжа!