Хората следяха всичко това, без да дишат, като някаква игра между нещастния предприемач и поручика и трепереха от любопитство кой ще спечели и кой ще изгуби.
Али ходжа, който дотогава слушаше неясните гласове и дори не му идваше на ум какво става в оня кръг от насъбрали се хора, видя изведнъж обезумялото лице на Вайо над всички глави и веднага скочи и взе да затваря дюкяна, макар да имаше изрична заповед от военната власт, че всички заведения трябва да бъдат отворени.
В града пристигаха все нови войски и с тях муниции, храни и облекло, и то не само по железницата, която бе претъпкана, но и по стария коларски път през Рогатица. Ден и нощ по моста минаваха коли и коне и първото, което ги посрещаше на влизане от моста в града, бяха тримата обесени на пиацата. И тъй като началото на колоната обикновено се задръстваше в препълнените улици, всяка колона трябваше да стои тук на моста или на пиацата до бесилките, докато отпред не се отпуши. Прашни, запотени, прегракнали от викове и яд, фелдфебелите на коне минаваха между колите и натоварените коне, даваха отчаяни знаци с ръка и псуваха на всички езици на Австроунгарската монархия всички светии от всички признати вероизповедания.
На четвъртия или петия ден, рано сутринта, когато мостът беше пак така претъпкан с обози, които бавно преминаваха през тясната чаршия, над градчето се чу остро и необикновено фиукане и насред моста, върху каменната ограда до самата капия, падна снаряд. Парчета желязо и камъни посипаха конете и хората. Настана блъсканица, препъване на коне и общо бягане. Едни бягаха напред, към чаршията, други назад по пътя, от който бяха дошли. Веднага паднаха още три снаряда — два във водата, а единият пак на моста между наблъсканите хора и коне. За миг мостът остана празен; на откритото пространство, което се образува, се виждаха като тъмни петна обърнати коли, мъртви коне и хора. От Буткови скали се обади и австрийската полска артилерия и взе да търси сръбската планинска батарея, която сега стреляше с шрапнели по разпръснатия обоз от двете страни на моста.
От тоя ден планинската батарея от Панос обстрелваше постоянно моста и казармата до него. След няколко дни, пак една сутрин, се чу нов звук от изток, някъде откъм Голеш. Гърмът на топа беше далечен, но по-дълбок, а изстреляните снаряди свиреха тежко над градчето. Бяха гаубици, всичко две. Първите снаряди паднаха в Дрина, след това на празното пространство пред моста, дето засегнаха околните къщи, хотела на Лотика и офицерското казино, но после взеха в правилни промеждутъци да стрелят по-сигурно, и то само по моста и казармата. Само след един час казармата гореше. Планинската батарея от Панос биеше с шрапнели войниците, които се опитваха да я гасят. Най-после оставиха казармата на нейната съдба. В топлия ден гореше всичко дървено, а върху изгорелите развалини падаха от време на време снаряди и рутеха вътрешността на сградата. Така Каменният хан бе разрушен за втори път и от него отново остана само купчина камъни.
Двете гаубици от Голеш след това равномерно и непрестанно биеха моста, и то най-много средния стълб. Снарядите падаха ту в реката, наляво и дясно от моста, ту се пръскаха в масивните каменни стълбове, ту пак удряха самия мост, но нито един не улучи железния капак на отвора, който водеше към вътрешността на средния стълб, дето беше експлозивът за минирането на моста.
Освен това от цялата тая десетдневна бомбардировка на моста не беше нанесена никаква по-голяма щета. Снарядите се удряха в гладките стълбове и облите сводове, отскачаха от тях и се пръскаха във въздуха, без да оставят по каменните стени някакви други следи освен леки, бели, едва забележими драскотини. А шрапнелите отскачаха от гладките твърди зидове като зърна от градушка. Само снарядите, които улучваха коловоза на моста, оставяха в трамбования чакъл плитки дупки и разорани места, но това не можеше да се забележи, докато не се стъпи на самия мост. Така в цялата тая нова буря, която връхлетя над градчето, извади от корен и обърна стари навици, живи хора и мъртви неща, мостът продължаваше да стои бял, твърд и неуязвим, какъвто си беше открай време.
XXIII
Поради непрестанното бомбардиране през деня бе преустановено всяко по-значително движение по моста: цивилни минават свободно, дори и отделни войници претичват, но щом тръгне малко по-голяма група, от Панос я засипват с шрапнели. След няколко дни се установи известен ред. Хората разбраха кога стрелбата е най-силна, кога е по-слаба и кога съвсем престава и според това се движат и свършват най-необходимите си работи, доколкото австрийските патрули не им пречат.