Планинската батарея от Панос стреля само денем, а гаубиците от Голеш се обаждат и нощем, като се опитват да пречат на придвижването на войски и пренасянето на обози от едната на другата страна на моста.
Гражданите, чиито къщи са в центъра на града, близо до моста и пътя, се преместиха със семействата си при роднини и познати на Мейдан или в другите закътани и по-далечни махали, за да се запазят от бомбардирането. Това бягство с децата и най-необходимите неща напомняше тежките нощи, когато върху градчето връхлиташе „голямо прииждане“. Само че тоя път хората от разните вери не са смесени, нито свързани от чувство за солидарност и общо нещастие, и не седят заедно, търсейки както някога помощ и облекчение в разговор. Турците са по турските къщи, а сърбите, като чумави — по сръбските. Но и така откъснати и разделени, те живеят горе-долу еднакво: натъпкани по чужди къщи, без да знаят какво да правят нито с дългото време, нито със своите грижовни и тревожни мисли, безделни и празноръки, като опожарени, в страх за живота, в неведение за имота, мъчени от противоположни надежди и желания, които, разбира се, и едните, и другите крият.
Както някога по времето на големите наводнения, старите хора и сред едните, и сред другите искат да разведрят всички край себе си с шеги и приказки, пресилено спокойствие и престорена бодрост. Но за тоя род нещастия, изглежда, не помагат нито старите шеги, нито прикриването, защото всички някогашни приказки са избледнели и всички шеги са изгубили вкус и смисъл, а нови трудно се създават.
Нощем всички се преструват, че спят, макар всъщност никой да не може да мигне. Говорят шепнешком, макар и сами да не знаят защо е тая предпазливост, когато и без това всеки миг бухат топове, ту сръбски, ту австрийски. У хората влезе страх от „даване сигнали на неприятеля“, макар никой да не знае нито как се дават тия сигнали, нито какво точно значи това. Но страхът е такъв, че никой не смее даже клечка кибрит да драсне. Огън не се пали. Когато искат да пушат, мъжете се затварят в душните тъмни килери или се покриват през глава с юрган и така пушат. Задухата притиска и дави. Всички се къпят в пот, но всички врати са заключени и всички прозорци затворени и затъмнени. Градчето прилича на нещастник, подложен на удари, от които не може да се брани, а прикрива очите си с ръце и така чака. Всички къщи изглеждат обезлюдени от смъртта. Защото, който иска да остане жив, трябва да се преструва на мъртъв; но и това не винаги помага.
В мюсюлманските къщи е малко по-оживено и по-свободно. Тук има много стари войнствени инстинкти, но пробудени не навреме, объркани и обезглавени в тоя двубой, в който над техните глави се борят две артилерии, и двете християнски. Но има грижи, големи и скрити, има и нещастия без изход и видимо решение.
В къщата на Али ходжа под Град е цяло училище. При толкова негови деца дойдоха и деветте деца на Муйо ага Мутапчич; от тях само три отрасли, а всички останали дребни и невръстни, всяко до ухото на другото. За да не трябва да ги пазят и всеки час да ги викат по двора, затвориха ги заедно с депата на Али ходжа в прохладния и широк алват и тук техните майки и по-възрастни сестри се разправят с тях сред обща и непрестанна врява и писъци.
Този Муйо ага Мутапчич, наречен Ужичанин, е преселник в градчето. (Малко по-надолу ще видим защо и как.) Той е висок човек на петдесетина години, съвсем побелял, с орлов нос и набраздено от бръчки лице, дълбок глас и остри войнишки движения. Изглежда по-възрастен от Али ходжа, макар да е с десетина години по-млад от него. Седи с Али ходжа в къщи, непрестанно пуши, говори рядко и малко, унесен в мисли, чиято тежест се отразява на лицето му и във всяко движение. Не го сдържа на едно място. Седи-седи, па се вдигне, излезе пред къщи и от градината поглежда височините около града, от едната и другата страна на реката. Стои така с вдигната глава и гледа изпитателно, сякаш иска да види дали ще се развали времето. Али ходжа, който никога не го оставя сам и се старае непрекъснато да го разговаря и утешава, излиза след него.
Тук в градината, малко стръмна, но хубава и голяма, владее тишината и зрелостта на летните дни. Лукът е вече повален и утъпкан; слънчогледите в пълна сила, около техните черни и тежки пити бръмчат пчели и бръмбари. По краищата дребни цветя, които почват да дават семе. От това високо място се вижда градчето, разстлало се долу на пясъчното устие, разположено като в процеп между двете реки Дрина и Рзав, и венец от бърда с нееднаква височина и различен облик. В низината около градчето и по стръмните склонове на хълмовете се редят кръпки и пояси зрял ечемик с върхарите на зелените кукурузи. Блестят белите къщи и чернеят горите, които покриват височините. Умерената топовна стрелба от едната и другата страна изглежда оттук тържествена и невинна, толкова голямо е пространството земя и небе над нея във ведрината на летния ден, който току-що е започнал да напредва.