Тук се развързва езикът на загрижения Муйо ага. Той отговаря на добрите думи на Али ходжа и му разказва своята съдба не защото ходжата не я знае, а защото тук, на слънцето, трябва някак да се развърже и облекчи оня възел, който го стяга и души под гърлото, и защото тая съдба се решава точно тук и сега, във всеки отделен миг на летния ден, при всеки изстрел на топа от едната или другата страна.
Нямал пълни пет години, когато турците трябваше да напуснат градовете на Сърбия. Османлиите заминали за Турция, но неговият баща, Сульо ага Мутапчич, още млад, но вече виден човек и един от първите ужички турци, решил да се премести в Босна, отдето били от старо време. Натъпкал децата в кошове и с парите, които при такива обстоятелства могло да се измъкнат от земята и къщата, напуснал завинаги Ужице. С няколкото стотни ужички бежанци се прехвърлил в Босна, дето още имаше турска власт, и се настанил в градчето, дето от по-рано живеел един клон от Мутапчичите — Ужичани. Тук прекарал десетина години и точно почнал да си осигурява място в чаршията, дошла австрийската окупация. Суров и непримирим, той смятал, че не е трябвало да бяга от една християнска власт, за да живее под друга. Една година след идването на австрийците той пак с цялото си семейство напуснал Босна заедно с няколко семейства, които не искали да прекарат живота си в страна, „дето бие камбана“, и се преселил в Нови Варош, в Санджака. (Муйо ага тогава бил момче на малко повече от петнайсет години.) Тук Сульо ага Мутапчич почнал търговия, тук се народили и другите деца. Но никога не можал да забрави онова, което бил оставил в Ужице, нито да се приспособи към новите хора и по-другия живот в Санджака. Това било и причината за неговата твърде ранна смърт. Дъщерите, всички хубави и с добро име, добре се омъжили. Синовете подхванали и разширили малката бащиния. И точно когато се оженили и взели да хващат по-дълбок корен в новата среда, дошла Балканската воина от 1912 година. В отпора, който турската войска бе дала около Нови Варош на сръбската и черногорската, участвувал и Муйо ага. Отбраната била кратка и не може да се каже, че е била нито слаба, нито безуспешна сама по себе си, но все пак, като по чудо, сякаш цялата съдба на войната и на толкова хиляди живи хора се решила не тук, а някъде далече, независимо от всякаква тяхна отбрана, по-силна или по-слаба, и турската войска опразни Санджака. Като не можел да посрещне противника, от когото като дете бягал от Ужице и против когото сега се бил опълчил безуспешно, и като нямал къде другаде да отиде, Муйо ага решил да се върне обратно в Босна, под същата власт, от която баща му бил избягал. И така, за трети път бежанец, дошъл с цялото си семейство във Вишеград, дето бил прекарал детинството си.
С малко готови пари и с помощта на вишеградските турци, между които имаше и роднини, той през тия две години се стараел да си създаде някаква работа. Но това не беше лесно, защото, както видяхме, времената бяха тежки и несигурни и припечелването беше трудно дори за ония, които отдавна се бяха замогнали. Като очаквал по-добри и мирни времена, той живеел главно от готовото. И ето сега, след две години тежък бежански живот в градчето, връхлетя тая буря, при която той вече нищо не може и не знае; единственото, което му остава, е да гледа загрижен как върви и да тръпне за нейния изход и завършек.
За това разговарят двамата сега, тихо, с прекъсвания и без връзка, както се говори за неща, които са прекалено добре познати и които могат да се разглеждат от края, от началото или от която и да е точка по средата. Али ходжа, който твърде много обича и цени Муйо ага, иска да намери някоя дума, която утешава и успокоява, не защото вярва, че може да помогне с нещо, а защото има нужда и чувствува задължение по някакъв начин да вземе участие в злата съдба на тоя почтен нещастен човек и истински мюсюлманин. Муйо ага седи и пуши: истински образ на човек, когото съдбата прекалено е обременила. По челото и слепите му очи избиват едри капки пот, задържат се известно време, докато не пораснат и натежат, а тогава блясват на слънцето и потичат като струя по набръчканото му лице. Но Муйо ага не ги усеща и не ги бърше. Със замътени очи гледа в тревата пред себе си и унесен се вслушва в онова, което става с него и което е по-силно и по-красноречиво от всяка утешителна дума, от най-силната канонада. От време на време само маха с ръка и изрича по някоя дума, която е много повече част от вътрешен разговор, отколкото отговор на онова, дето се говори или се върши пред него.