— Дошло е, Али ходжа, та няма накъде. Един бог вижда, че и покойният ми баща, и аз направихме всичко, за да останем в чистата и истинска турска вяра. Дядо ми остави кости в Ужице; днес сигур няма следа от гроба му. Баща си закопах в Нови Варош и не зная дали до днес и неговия гроб не е погазила влашка стока. Мислех, че поне аз ще умра тук, дето се пее евзан, но ето, все ми се чини, че ни е писано да се затрие нашето семе и на никого гробът да не се знае. Такава ли е божията воля, какво ли? Само виждам, че няма вече накъде. Дошло е време, за което се казва, че правата вяра няма ни път, ни изход освен един: да мре. Защото, на какво да се реша? Да тръгна с Наил бей и с шуцкорите и да загина с швабска пушка в ръка, осрамен и на тоя, и на оня свят, или да седя така и да чакам Сърбия да завладее и тук, та да дойде онова, от което цели петдесет години сме бягали като бежанци от място на място?
Али ходжа зина да каже нещо, което окуражава и дава малко надежда, но го прекъсна гърмежът на австрийската батарея от Буткови скали, на която веднага почнаха да отговарят топовете от Панос. Обадиха се и ония от Голеш. Стреляха точно над главите им, и то доста ниско, така че над тях непрекъснато сновяха в две посоки снаряди от разни калибри с оня зловещ звук, който повдига утробата на човека нависоко и стяга жилите до болка. Али ходжа стана и предложи да се приберат поне под стряха, а Муйо ага тръгна след него като лунатик.
В сръбските къщи, които са сгушени около черквата на Мейдан, напротив, няма нито жалби за миналото, нито страх от бъдещето; само страх и тегло от сегашното. Тук цари някакво особено, нямо смайване, което винаги обзема хората след първите удари на голям терор, арести и убийства без ред и съд. Но под това смайване всичко си е такова, каквото е било и по-рано, и открай време: същото потайно слухтене както някога, преди повече от сто години, когато на Панос горяха въстаническите огньове, същите надежди, същата предпазливост и същата решителност да понесат всичко докрай, ако иначе не може, и същата вяра в добрия край, там нейде в края на всички краища.
Внуците и правнуците на ония, които от тоя хълм, също така затворени по къщите, загрижени и смаяни, но потресени до дъното на душата си напрягаха слух да чуят слабия ек на Карагеоргиевия топ горе от Велетово, слушат сега как в топлия мрак над главите им тътнат и гърмят тежките гаубични снаряди и налучкват по звука кой е сръбски и кой швабски, казват им гальовни думи или ги кълнат, като им измислят имена и прякори. Всичко това става, докато снарядите летят високо и бият по околността, но когато стрелбата се спусне към моста и града, те изведнъж млъкват, думите им секват, защото им се струва и биха се заклели, че в пълната тишина и толкова голямото пространство и едната, и другата страна стреля само по тях и по къщата, в която се намират. А чак като се чуе трясъкът от близката експлозия, те проговарят с изменен глас и се уверяват един друг, че тоя снаряд е паднал съвсем близо и е от някакъв особено мръсен вид, различен от всички други снаряди.
В къщата на Ристич, която е непосредствено до попската, по-голяма и по-хубава от нея, но закрита и затулена от оръдейния огън от двете страни със стръмни сливаци, бяха се приютили най-много наши хора от чаршията. Има малко мъже, но много жени, чиито мъже са арестувани или взети като заложници, а те са се свили тук с децата.
Къщата е голяма и богата; в нея живее само газда Михайло Ристич с жена си и снаха си, вдовица, която не пожела да се прежени, нито да се върне в къщи, когато овдовя, а остана тук да отгледа децата си край тия двама стари хора. Нейният най-голям син преди две години избяга в Сърбия и загина като доброволец при Брегалница. Беше на осемнайсет години.
Старият газда Михайло, неговата баба и снахата гощават тия необикновени гости като на слава. Особено неуморен е старецът. Гологлав е, което е необичайно, защото иначе никога не сваля своя червен фес, гъстата бяла коса пада край ушите и на челото му, а големите сребърни мустаци, при корена си жълти от тютюна, обкръжават устата му като непрестанна усмивка. Щом забележи, че някой е уплашен или натъжен повече от другите, той се приближава към него, заприказва го, предлага му ракия, кафе и тютюн.