— Не мога, кум Михайло, благодаря ти като на баща, не мога, ей тука ме стяга — отказва една още млада жена и сочи своето обло, бяло гърло.
Тя е жена на Петър Гатала от Околища. Преди няколко дни Петър отиде по търговия в Сараево. Там го завари войната и оттогава жена му няма известие от него. Войската ги прогони от къщата и тя се прибра с децата тук, при газда Михайло, с когото по мъжка линия я свързва кумство от старо време. Потисната е от грижи за мъжа си и оставената къща. Кърши ръце и ту охка, ту въздиша.
Газда Михайло не я изпуща от очи и непрекъснато е край нея. Сутринта се разбра, че при завръщането си от Сараево, във влака, Петър бил взет за заложник и че го отвели във Вардище, и тук, при една фалшива тревога, бил застрелян по погрешка. Още крият от нея и газда Михайло гледа да не би някой внезапно и непредпазливо да й съобщи това. Жената всеки миг става и иска да излезе на двора и да погледне към Околища, но газда Михайло я задържа и заговаря по всеки възможен начин, защото добре знае, че Гаталовата къща на Околища вече гори и иска да пощади нещастната жена поне от тая гледка. Шегува се и се смее и неуморно я кани.
— Хайде, кумице Станойке, хайде, агне мое. Само една чашка. Това е мехлем и гонигрижа, а не ракия.
И жената покорно я изпива. Газда Михайло черпи поред и с непреодолима и неуморна сърдечност кара всекиго да се подкрепи. След това пак се връща при жената на Петър Гатала. Болезненият възел в гърлото и наистина се развързва. Сега е по-спокойна, само замислено гледа пред себе си. Но газда Михайло не я изоставя, а й приказва като на дете как всичко ще мине и нейният Петър ще се върне от Сараево жив и здрав и пак всички ще си отидат в своята къща на Околища.
— Знам го Петра, бях на кръщавката му. За тая кръщавка дълго се говори. И помня като днес: бях ерген за женене, когато с покойния ми баща, който кръщаваше децата на газда Янко, отидохме на Околища да кръстим и твоя Петър.
И той разправя случката с кръщенката на Петър Гатала, която всички знаят, но която в тия необикновени нощни часове звучи като непозната.
Мъжете и жените се приближават, слушат и слушайки, забравят опасността и не обръщат внимание на топовните гърмежи, а газда Михайло разправя.
В добрите спокойни времена, когато прочутият поп Никола бил енорийски свещеник в градчето, след дълги години брак и цяла редица момичета на газда Янко Гатала от Околища се родил син. Първата неделя след раждането попеели детето да го кръстят, а заедно с радостния баща и кума тръгнали още някои роднини и съседи. Още като слизали от Околища, често се спирали и сръбвали люта ракия от голямата кумова плоска. А когато минавали през моста и стигнали на капията, седнали малко да си починат и още веднъж да сръбнат. Било студен ден в късна есен, на капията вече нямало кафеджия, нито градските турци идвали да пият кафе и да седят. Затова околищани седнали като в къщи, отворили торбите с ядене и наченали нова плоска с ракия. И като си казвали наздраве един другиму, високо и от сърце, забравили и детето, и попа, който трябвало да го кръсти след службата. Тъй като в тия времена — седемдесетте години на XIX век — нито имало, нито можело да има църковна камбана, веселите хора не забелязвали, че времето минава и службата отдавна е свършила. В техните разговори, в които смело и надалече се смесвали бъдещето на детето и миналото на родителите му, времето не било важно, нито имало мярка. Няколко пъти се обаждала съвестта на кума, който напомнял, че трябва да тръгват, но останалите веднага го накарвали да млъкне.
— Ама да вървим, хора, да свършваме, значи, каквото е закон и християнски ред — заеквал кумът.
— Де, защо бързаш, за бога, никой още в тая енория не е останал некръстен — отговаряли другите и всеки го канел със своята плоска.
И бащата до едно време бързал да вървят, но ракията най-после умълчала и обединила всички. Жената, която дотогава държала детето в премръзналите си и посинели ръце, го оставила на каменното седалище и го омотала в шарената завивка, а то кротувало, сякаш било в люлката, ту спяло, ту отваряло любопитно очи, сякаш участвувало в общата веселба. („Вижда се, че е вишеградчанин — казал кумът, — обича хората и теферича.“)
— Наздраве, Янко — викал един от комшиите, — да ти е щастлив и дълговечен синът; дай боже да е гордост между стопаните, да е пръв между сърбите, да е на почит и чест, във всичко добро и изобилие. Да даде бог…
— Да бяхме свършили с кръщенката, а? — прекъснал бащата.