— Лесно е с кръщенката — викали всички в един глас и се изреждали с ракията.
— И Рагиб ефенди Боровеца не е кръстен, а виж колкав е: конят се превива под него — казал един от комшиите сред общ смях.
Но ако за тия хора на капията времето изгубило мяра, не било същото за поп Никола, който чакал някое време пред църквата, а после се разсърдил, облякъл кюрка от лисичи кожи и слязъл от Мейдан в града. Тук някой му казал, че хората с детето са на капията. Отишъл там да ги нагълчи само както той можел, но те го посрещнали с такава радостна и искрена преданост, с такива тържествени извинения и такива топли пожелания и хубави думи, че и поп Никола, който беше остър и строг човек, но истински вишеградчанин по сърце, утихнал и се заловил за плоската и мезето. Навел се над малкия, напсувал баба му от умиление, а детето кротко гледало неговото едро лице с големи сини очи и широка червеникава брада.
Не е съвсем истина това, което се разправяло, че малкият бил кръстен на капията, но било вярно, че тук се захванали дълги разговори с тежко пиене и много наздравици. Чак късно след пладне цялата весела група се качила на Мейдан, дето отворили черквата, и кумът, като си заплитал езика и хълцал, отрекъл дявола от името на новия вишеградчанин.
— Така кръстихме кумеца Петър и ето, нека е жив и здрав, прехвърли четиридесетте и нищо му няма — завърши приказката си газда Михайло.
Почерпват всички с още по една ракия и кафе, та като забравят действителността, да могат да я понесат, и всички по-леко и по-свободно говорят, и на всички им става някак си ясно, че в живота има и други неща, по-човечни и по-радостни от тоя мрак, страх и убийствена пукотевица.
Така минава нощта и с нея животът, целият в опасности и страдания, но ясен и непоколебим, верен на себе си. Водени от старите и наследени нагони, те го късат и делят на мигновени впечатления и непосредствени нужди и потъват напълно в тях. Защото само така, като се изживява всеки миг сам за себе си и не се гледа нито напред, нито назад, може да се понесе такъв живот и живият човек да се запази за по-добри дни.
После съмва. Това значи, че стрелбата ще стане по-оживена и че неразбираемата и неизгледна игра на войната ще продължи на слънчева светлина. Защото сами по себе си дните вече нямат имена и смисъл, времето е загубило значение и стойност. Хората знаят само да чакат и тръпнат. Иначе те мислят, работят, говорят и се движат като автомати.
Така или приблизително така живеят хората по стръмните махали под Град и на Мейдан.
А долу, в самата чаршия, са останали твърде малко цивилни. Още в първия ден на войната бе заповядано заведенията да бъдат отворени, за да може войската, която минава, да си купува дребни неща, но повече за да се покаже на гражданството, че неприятелят е далече и не съществува никаква опасност за градчето. Тая наредба оставаше някак в сила и сега, при бомбардирането, но всеки се старае под удобни предлози да държи дюкяна си затворен през по-голямата част от деня. Заведенията, които бяха съвсем близо до моста и Каменния хан, като дюкяните на газда Павле Ранкович и Али ходжа, са затворени през целия ден, защото много са изложени на бомбардиране. Също така напълно опразнен и затворен е и хотелът на Лотика; неговият покрив е повреден от снаряд, а зидовете му са нашарени от шрапнели.
Али ходжа слиза само веднъж или два пъти на ден от своя баир да прегледа дали всичко е на мястото си и пак се връща в къщи.
Лотика с цялото си семейство напусна хотела още в първия ден, когато почна бомбардирането на моста. Преминаха на левия бряг на Дрина и се подслониха в една нова и голяма турска къща. Сградата бе отдалечена от пътя, скрита в една долчинка и потънала в гъста овощна градина, из която се подаваше само червеният й покрив. Нейният собственик с цялото си семейство беше на село.
Напуснаха хотела при първи мрак, когато обикновено цари пълно затишие. От прислугата с тях остана само верният и вечният Милан, стар ерген, но все така напомаден хубавец, който отдавна вече нямаше кого да изхвърля от хотела; останалите, както обикновено при такива обстоятелства често се случва, се разбягаха, щом първият топ гръмна над градчето. Както винаги и във всичко, и при това преселване Лотика управляваше и разпореждаше самовластно и без възражения. Тя определяше какво трябва като най-необходимо и най-ценно да се вземе и какво да се остави; кой какво да облече; кой да носи сакатото и малоумно дете на Дебора; кой да води самата Дебора, каквато е плачлива и болна, и кой да води Мина, обезумяла от страх и надебеляла стара мома. Тъй, като използуваха мрака на душната лятна нощ, Лотика, Цалер, Дебора и Мина преминаха моста с някои вещи и болното момче в ръчна количка, с куфари и вързопи в ръце. От тридесет години сега за пръв път хотелът беше напълно затворен и остана без жива душа. Мрачен и засегнат още от първите снаряди, той вече изглеждаше като отдавнашна развалина. А те още след първите крачки по моста, както бяха престарели или невръстни, сакати или надебелели, кривокраки и ненавикнали да ходят пеша, заприличаха изведнъж на еврейски бедняци, клети скитници, които от памтивека обикалят пътищата по света.