Така минаха на другия бряг и стигнаха в голямата турска къща. И тук Лотика смести всичко и разпореди бежанския багаж и челядта си. Но когато трябваше и самата тя да легне в полупразната чужда стая, без своите вещи и книжа, с които беше прекарала живота си, душата й изтръпна и за пръв път, откак се знаеше, силата я напусна, и то цялата изведнъж. В пустата турска къща отекнаха нейните вопли; нещо, което никой никога не беше видял или чул, или допуснал, че може да съществува: плачът на Лотика, страшен, тежък и пресипнал като мъжки, но несдържан и неудържим. В семейството се възцари несвястно, едва ли не религиозно мълчание, а след това общо вайкане и ридание. За тях сломяването на силата на леля Лотика беше по-тежък удар, отколкото войната и бягството и загубата на къщата и двора, защото с нея можеше всичко да се преодолее и победи, а без нея нищо не можеше да се направи или замисли.
Когато сутринта съмна сияен летен ден, пълен с птичи песни, румени облаци и обилна роса, вместо някогашната Лотика, която до снощи ръководеше съдбата на всички свои близки, той завари свита като кълбо на земята една стара и немощна еврейка, която не можеше, нито умееше даже за себе си да се грижи, която само трепереше от непонятен страх и плачеше като дете, без да може да каже от какво се бои или какво я боли. Тогава се случи друго чудо. Старият, тежък и сънлив Цалер, който и на младини нямаше нито своя воля, нито свое мнение, а се оставяше, както и цялото семейство, да го води Лотика, който всъщност никога не беше и млад, сега изведнъж се показа като истински глава на къщата, с много мъдра решителност, със способност да взема нужните решения и с достатъчно сила да ги приведе в изпълнение. Той утешаваше и гледаше като болно дете своята балдъза и се грижеше за всичко, както тя бе постъпвала до вчера. По време на затишията отиваше в града и донасяше от изоставения хотел нужната храна, вещи и облекло. Намери отнякъде и лекар и го доведе при болната. Лекарят установи у изморената и остаряла жена пълно нервно разстройство, препоръча болната час по-скоро да се отдалечи оттук, от мястото на военните операции, предписа някакви капки и замина след транспорта с ранените. Цалер уреди с военните власти всичко, за да получи кола и да прехвърли цялото семейство първо в Рогатица, а после в Сараево. Трябваше само да почакат ден-два, за да може Лотика поне толкова да се съвземе, че да може да пътува. Но Лотика лежи като схваната, плаче с пълен глас и на своя образен, смесен език изговаря несвързани думи на крайно отчаяние, страх и погнуса. По голия под край нея пълзи нещастното момче на Дебора, гледа любопитно лицето на леля си и я вика с ония неясни гърлени викове, които Логика така добре разбираше и на които сега не отговаря. Тя нищо не иска да вкуси и никого не може да гледа. Ужасно страда от чудни представи за чисто физически страдания. Ту и се струва, че две дъски на пода под нея се отварят като коварна клопка и че тя пропада между тях в невидима пропаст и освен собствения си крясък не вижда друго, с което да се запази и задържи. Ту й се струва, че самата тя е някак голяма, но лека и силна, сякаш има гигантски крака и яки криле и сякаш тича, подобна на камилска птица, но тича с крачки, които са по-дълги, отколкото е оттук до Сараево. Така под нейните стъпки реките и моретата се плискат като малки барички, а градовете и селцата хрущят като чакъл и стъкло. От това сърцето й силно бие, а дъхът й трепери. Не знае къде ще спре, нито къде я води това крилато надбягване, но знае, че се освобождава и спасява от тия привидно и подло съединени дъски, които се измъкват изпод човека с бързината на мълния. Знае, че гази и оставя след себе си земята, на която не е хубаво да се спира, и прекрачва като мръсни локви селца и големи градове, в които хората се мамят и лъжат с думи и числа, а когато думите се изрекат и числата се забъркат, те изведнъж сменят играта, както магьосникът обръща сцената, и противно на всичко, което се говори и смята, изкарват напред топовете и пушките и някакви други, нови хора с кръвясали очи, с които няма нито разговори, нито разбирателство, нито споразумение. При това нахлуване тя изведнъж престава да е силна и великанска птица, която тича, а става немощна, сирота старица, съборена на твърдия под. А тия хора се роят в хиляди, в милиони, стрелят, колят, душат всичко поред, унищожават без милост и разум. Един от тях се е навел над нея; не вижда лицето му, но усеща как върхът на байонета му я притиска в самата лъжичка, там, дето ребрата се разделят, дето човек е най-мек.