Мостът остана като осъден, но всъщност все още непокътнат и цял между двата воюващи свята.
XXIV
През нощта се заоблачи и, сякаш бе есен, облаците се свързаха с планините и един с друг на небето. Австрийците използуваха мрачната нощ за оттегляне и на последните отреди. Още преди съмване всичко беше не само на другия бряг на Дрина, но вече и по височините зад Лещанско било, извън погледа и обсега на сръбските топове.
На съмване заваля ситен дъжд, като есенен. Под тоя дъжд последните патрули обхождаха къщите и дюкяните край моста, за да видят дали някой не е останал в тях. Всичко беше като мъртво: офицерското казино, хотелът на Лотика, разрушената казарма и три-четири дюкяна в началото на чаршията. Завариха само Али ходжа, който тъкмо беше дошъл от къщи и спускаше кепенците на своя дюкян. Жандармите, които го знаеха като чудак, го предупредиха най-сериозно веднага да затваря дюкяна и да напусне пиацата, защото е най-строго забранено и „опасно за живота“ всяко понататъшно оставане близо до моста. Ходжата ги гледаше като пияни хора, които не знаят какво приказват, и вече искаше да им отвърне, че животът отдавна е в опасност и всички ние сме и без това мъртви, само че погребенията стават едно по едно, но премисли, научен от горчивия опит на последните дни, и им рече кротко и естествено, че бил дошъл само да вземе нещо от дюкяна и веднага се връща в къщи. Жандармите, които очевидно бързаха, още веднъж му напомниха колкото може по-скоро да се отдалечи от това място и се запътиха през пиацата към моста. Али ходжа ги изгледа как си отидоха с безшумни стъпки по праха, от които първият дъжд бе направил дебел влажен килим. Изгледа ги как минаха по моста, прикрити от каменната ограда, та се виждаха само раменете, главите и дългите байонети на пушките им. По върха на Буткови скали се появи слънчев блясък.
„Всички техни заповеди са такива строги, важни и в основата си безсмислени“ — мислеше си Али ходжа и се усмихваше в себе си като дете, което е излъгало своя учител. Повдигна кепенка, колкото да се провре, а после го подпря отново така, че дюкянът отвън да изглежда затворен. После се промъкна в тъмното до малката стаичка отзад, дето толкова пъти се беше крил от нахалните хора, от разговорите, които тровят и уморяват, от семейството и от своите собствени грижи. Седна на твърдата, къса секия, подви крака под себе си и си отдъхна. Душата му още се вълнуваше от външните впечатления, но след това се успокои и уравновеси като добри везни. Тясното пространство на табута бързо се изпълни с топлината на неговото тяло и той почувствува оная сладост от самотата, тишината и забравата, която от тясната, тъмна и прашна стаичка прави неизгледни райски градини със зелени брегове и невидими води с кротко шумолене.
В мрака и теснотата на това малко помещение се долавяше отвън свежестта на дъждовното утро и слънчевия изгрев. И вън цареше необикновена тишина, която — за чудо! — не се нарушаваше нито от изстрел, нито от човешки глас, нито от нечии стъпки. Али ходжа беше изпълнен с чувство на щастие и благодарност. „Ето — мислеше си той, — тия няколко дъски са достатъчни с божия помощ да закрият правоверния човек и да го спасят като чудотворна ладия от всякакви беди и напасти и от безизходните грижи и огнените топове, с които над главата му се бият двама душмани, двама неверници, и то единият по-лош от другия. Откак почна войната — мислеше си по-нататък радостно ходжата — не е имало такава тишина, а тишината е сладка и добра; в нея се връща, поне за миг, нещо от оня истински, човешки живот, който отдавна вече все повече и повече се губи, а под гърма на гяурските топове и съвсем изчезва. Тишината е за молитва; и самата тя е като молитва.“
В тоя миг ходжата усети как секията под него подскочи нагоре и повдигна и него като играчка; как неговата „сладка“ тишина се пречупи и изведнъж се превърна в тътен и оглушителен трясък, който изпълни въздуха, порази слуха и стана всеобщ и неизмерим за ухото; как рафтовете на отсрещната стена заскърцаха и нещата по тях полетяха към него, а той към тях. „Ах!“ — изохка ходжата. По-скоро изохка мисълта у него, защото сам той вече нямаше нито глас, нито слух, както нямаше и място на земята. Всичко беше надвикано, заглушено, изтръгнато из корен, понесено заедно с него. Струваше му се, че сигурно онова езиче земя между двете реки, на което лежеше градчето, е изтръгнато със страшен вой от земята и е хвърлено в простора, в който още лети; че двете реки са излетели от коритата си, извили са се към небето и сега падат в празното с тежестта на своите водни маси като два водопада, които още не са спрели, нито са се разбили. Дали не е краят на света, съдният час, за който говорят книгите и учените хора, в който тоя лъжлив свят ще изгори за едно мигване на окото, както гасне искра? Но защо му е на бога, който с поглед пали и гаси световете, такъв страхотен шум? Това не е божия работа. Но откъде тогава в човешката ръка такава сила? Как да отговори на това, така изненадан, измамен, улучен от тоя подъл удар, който иска да събори, изпочупи и заглуши всичко, всичко, дори и мисълта у човека? Не знае какво е това, което го носи, не знае къде лети, нито къде ще спре, но знае, че той, Али ходжа, винаги е имал право. „Ах!“ — изохка още веднъж ходжата, и то болезнено, защото същата тая сила, която го повдигна, го върна грубо и жестоко назад, но не на същото място, а на пода между дървената стена и обърнатата секия. Усети тъп удар в главата и болки под коленете и в гърба. Можа само да чуе като отделен звук от общия тътен как нещо тежко удари покрива на дюкяна и как там, зад преградата, избухна трясък и екот на метални и дървени предмети, сякаш всички неща в дюкяна оживяха, полетяха и се сблъскаха при летенето. След тоя удар почна дъжд от дребни камъни по покрива и калдъръма. Но той вече беше изгубил съзнание и лежеше неподвижен в своя табут.