Ходжата примига няколко пъти в недоумение, после замижа съвсем. Пред вътрешния му взор изплува споменът за войниците, които бе видял преди пет, шест години, как под зелена палатка копаят нещо в същия тоя стълб, възкръсна образът на оня железен капак, който по-късно с години покриваше входа на минираната вътрешност на стълба, и до него загадъчното, но красноречиво лице на фелдфебела Бранкович, глухо, сляпо и нямо. Той се сепна и отново отвори очи, но полето на неговия взор беше същото: пиацата, осеяна с едри и дребни камъни, и мостът, с един стълб по-малко, а между двата грубо преломени свода зее празнина.
Само насън човек може да преживее и види такива неща. Само насън. Но като се отвърна от невероятната гледка, пред него се изпречи дюкянът с големия камък, частица от седмия стълб, сред разхвърляната стока. Ако е сън, той е навсякъде.
В чаршията се чуха някакви викове, висока сръбска команда и бързи крачки, които се приближаваха. Али ходжа веднага вдигна кепенка, прекара големия катинар през мандалото и се запъти към своята къща нагоре по височината.
И по-рано му се беше случвало, като върви така нагоре, дъхът му да секва и да усеща как сърцето играе там, дето не му е място. Отдавна вече, още от петдесетгодишна възраст, тоя роден хълм му ставаше някак си все по-стръмен и по-стръмен, а пътят до къщата все по-дълъг. Но никога като днес, когато искаше колкото може по-скоро да се отдалечи от чаршията и колкото може по-скоро да стигне в къщи. Сърцето бие както не трябва, дъхът секва и го кара да спре.
Там долу, изглежда, пеят. Там долу е и разрушеният мост, грозно, душмански прерязан на две. Не му трябва да се обръща (и за нищо на света не би се обърнал), за да види цялата картина: гладко прерязания до самото дъно стълб като гигантски дънер, разпръснат на хиляди парчета наоколо, а сводовете вляво и дясно грубо прекъснати. Между тях зее празнина от петнайсетина метра. А изпочупените страни на прекъснатите сводове мъчително се стремят една към друга.
Не, за нищо на света не би се обърнал! Но не може и напред, нагоре, защото все повече го души неговото собствено сърце, а краката отказват да го слушат. Взе да диша колкото може по-дълбоко, бавно, равномерно и всеки път по-дълбоко. По-рано това винаги помагаше. Помага и сега. В гърдите му някак се разведря. Между равномерното дълбоко дишане и биенето на сърцето се постига равновесие. Крачи отново, а мисълта за къщата и постелята го тегли и подтиква.
Крачи трудно и бавно, а пред очите му непрекъснато сякаш се движи цялата гледка с разрушения мост. Не е достатъчно само да обърнем гръб на нещо, за да не ни преследва и мъчи. И да затвори очи, той би виждал само това.
Да, мислеше си ходжата по-живо, като дишаше вече малко по-леко, сега се вижда каква е била и за какво действително е служила цялата тяхна сгода и направа, цялото това бързане и радост. (Всякога е бил прав, всякога, във всичко и въпреки всички. Но сега и това не може вече да го изпълни със задоволство. За пръв път то не го интересува. И прекалено много е бил прав!) Толкова години гледа как не махат ръце от моста: чистиха го, докарваха го, поправяха основите му, водопровод прекараха през него, електричество запалиха на него и после един ден вдигнаха всичко с взрив, сякаш е скала в планината, а не благодеяние, хаир и хубост. Сега се вижда какви са и какво гонят. Той знаеше това открай време, но сега, сега може да го види и последният будала. От най-здравото и най-трайното почнаха да се отричат, от божието да вземат. И кой знае къде ще спрат. Ето и самият везиров мост почна да се разпилява като гердан; и щом веднъж започне, никой вече не може да го спре.
Ходжата пак застана. Дишането му спираше и нанагорнището рязко се издигаше пред него. И пак трябваше с дълбоко дишане да успокоява сърцето си. И пак успя да уравновеси дишането, съвзе се и бързо закрачи.
Но нека, мислеше си по-нататък той, ако тук се руши, някъде се строи. Все има някъде мирни краища и разумни хора, които познават божията любов. Ако бог е вдигнал ръце от това нещастно градче на Дрина, все не ще да е от целия свят и от цялата земя под небето? Няма и тия да са довеки така. Но кой знае? (Ох, да може малко по-дълбоко и повече въздух да поеме!) Кой знае? Може тая поганска вяра, която всичко урежда, чисти, поправя и докарва, за да го изяде и разруши изведнъж след това, да се разшири по цялата земя; може от целия божи свят да направи голо поле за своето безсмислено построяване и кръвнишко разрушаване, пасище за своя неутолим глад и непонятни желания? Всичко може да стане. Но едно не може: не може навред и завинаги да изчезнат великите и умни, и добросърдечни хора, които в името на божията любов издигат трайни строежи, за да бъде земята по-хубава и в нея човекът да живее по-добре и по-леко. Ако те изчезнат, това би значило и божията любов да угасне и да изчезне от света. Това не може да бъде.