На моста и неговата капия, около него или във връзка с него тече и се развива, както ще видим, животът на хората от градчето. Във всички разговори за лични, семейни, обществени преживелици може винаги да се чуе и изразът „на моста“. И наистина на дринския мост са първите детски игри и първите разходки на юношите. Християнските деца, родени на левия бряг на Дрина, преминават моста още в първите дни на своя живот, защото още през първата седмица след раждането им ги носят в черквата за кръщаване. Но и всички други деца, и тия, които са родени на десния бряг, и мюсюлманските, които изобщо не се кръщават, прекарваха, както и техните бащи и дядовци някога, по-голямата част от детинството си край моста. Ловяха риба край него или гълъби под неговите сводове. От най-ранна възраст очите им привикваха към хармоничните линии на тоя голям строеж от светъл, порест, правилно и безпогрешно изсечен камък. Знаеха всички майсторски изрязани форми и вдлъбнатини, както и всички разкази и легенди, които бяха свързани с произхода и строежа на моста и в които чудно и неразгадаемо се смесваха и преплитаха въображение и реалност, действителност и сън. И ги знаеха открай време, сякаш ги бяха донесли със себе си на света, така, както се знаят молитвите, без да си спомня човек нито кога ги е научил, нито кога за пръв път ги е чул.
Те знаеха, че мостът е изграден от великия везир Мехмед паша, чието родно село Соколовичи е тук, зад една от тия планини, които окръжават моста и градчето. Само везир е могъл да даде всичко, каквото трябва, за да се изгради това трайно чудо от камък. (Везир — това е нещо сияйно, голямо, страшно и неясно в съзнанието на децата.) Зидал го е майстор Раде, който би трябвало да живее стотици години, за да изгради всичко хубаво и трайно по сръбските земи, легендарният и всъщност безимен майстор, какъвто всеки народ измисля и желае, защото не иска нито да помни много, мито да бъде задължен на мнозина, дори и в спомените си. Знаеха, че вила-бродница е пречила на строежа, както всякъде и всякога някой пречел на всеки строеж, и нощем събаряла това, което било изградено през деня. Докато най-сетне „нещо“ не проговорило от водата и посъветвало майстор Раде да намери две невръстни деца-близначета, брат и сестра, наречени Стоя и Остоя, и да ги вгради в средните стълбове на моста. Веднага започнало издирването на такива деца из цяла Босна. Обещана била награда на този, който ги намери и доведе.
Най-после сеймените намерили в едно отдалечено село две близначета, кърмачета, и ги взели със силата на везирската власт; но когато ги понесли, майката не искала да се раздели от тях, а с викове и плач, без да усеща псувните и ударите, се довлякла след тях чак до Вишеград. Тук успяла да се промъкне при майстора.
Децата били вградени, защото иначе не могло и да бъде, но, както казват, майсторът се съжалил и оставил на стълбовете отвори, през които нещастната майка можела да кърми своите пожертвувани деца. Това са ония тънко изрязани слепи прозорци, тесни като бойници, в които сега вият гнезда дивите гълъби. Като спомен за това стотици години вече по зида тече майчиното мляко. Това са ония тънки бели струи, които по някое време на годината текат от безупречните спойки и оставят неизличими следи по камъка. (Представата за майчино мляко извиква в паметта на децата нещо съвсем родно и много сладко, но същевременно неясно и тайнствено, като везирите и строителите, и това ги плаши и отблъсква.) Тия млечни следи по стълбовете хората изстъргват и продават праха като лекарство за жените, които след раждане нямат мляко.
В средния стълб, под капията, има един по-голям отвор, тясна дълга врата без странични стълбове, като великанска бойница. Казват, че в тоя стълб имало голяма стая, мрачна зала, в която живеел чер арапин. Това знаят всички деца. В техните сънища и надлъгвания той играе голяма роля. Този, комуто се яви, трябва да умре. Нито едно дете не го е виждало още, защото децата не умират. Но го видял една вечер Хамид, оня астматичен и вечно пиян или махмурлия хамалин с кръвясали очи, и умря още същата нощ там, при зида. Наистина той бил мъртво пиян и замръкнал на моста под открито небе при температура –15°. Децата често гледат от брега в тоя мрачен отвор като в пропаст, която ги плаши и привлича. Наговарят се всички да гледат, без да мигнат, и който пръв види нещо, да извика. Взират се в тая голяма мрачна дупка, тръпнейки от любопитство и страх, докато на някое малокръвно момче се стори, че отворът почва да се люшка и мести като черна завеса или докато някой присмехулник и безсъвестен другар (винаги има по един такъв) не извика: „Арапинът!“ — и не почне божем да бяга. Това разваля играта и предизвиква разочарование и негодувание у ония, които обичат игрите на въображението, мразят иронията и вярват, че при внимателно гледане наистина може да се види и преживее нещо. А през нощта, насън, много от тях се борят с арапина от моста като със съдба, докато майката не ги събуди, та да ги освободи от мъчителния кошмар. И докато тя му даде да пийне студена вода („да прогони страха“) и го накара да изговори божието име, момчето, преуморено от дневната игра, вече спи със здравия детски сън, в който страховете още не могат да вземат връх и не траят дълго.