Във всеки случай не може да се отрече, че в сравнение с жителите на други места вишеградчани открай време са изпъквали като хора лекомислени, склонни към удоволствия и прахосници. Тяхното градче има удобно местоположение, околните села са плодни и богати и пари наистина обилно минават през Вишеград, но дълго не се задържат в него. А ако се намери някой пестелив и къщовен стопанин, без каквито и да е страсти, той е винаги някой пришелец; но вишеградската вода и въздухът са такива, че неговите деца се раждат вече с отворени ръце и разширени пръсти и покорени от общата зараза на разсипничество и безгрижие, живеят с девиза: „Нов ден, нов късмет.“
Разказват, че когато остарял и трябвало да напусне хайдутството из Романия, Стари Новак така учил Груица детенце, който трябвало да го замести:
— Когато седиш на пусия, добре гледай идващия пътник. Ако видиш, че язди гиздаво и носи червен джамадан, сребърни токи и бели навуща, той е от Фоча. Удряй веднага, защото има и на себе си, и в дисагите. Ако видиш бедно облечен пътник, навел глава и превит над коня, като да е тръгнал по просия, удряй свободно, той е от Рогатица. Такива са всички — вариклечковци и темерути, но пълни с пари като шипки. Но ако видиш някой делия, кръстосал крака на седлото, да бие тамбура и да пее с все глас, не удряй и не си мърси напразно ръцете, а пусни тоя дребосък да мине — това е вишеградчанин и няма нищо, защото у тях пара не се задържа.
Всичко потвърждава мнението на чужденеца. Но все пак е трудно да се каже точно до каква степен е вярно. Както и в толкова други неща, и тук не може лесно да се определи кое е причина и кое последица. Дали капията е направила гражданите това, което са, или, напротив, тя е замислена според техния дух и схващане и изградена според техните нужди и навици. Излишно и напразно питане. Няма случайни постройки, отделени от човешкото общество, в което са възникнали, от неговите потреби, желания и възгледи, както няма произволни линии и безпричинни форми в строенето. А създаването и животът на всяка голяма, хубава и полезна постройка, както и нейното отношение към селището, в което е издигната, често носи в себе си сложни и тайнствени драми и истории. Във всеки случай едно се знае — между живота на хората в града и тоя мост съществува тясна, вековна връзка. Техните съдби са така преплетени, че не може да се помислят и разкажат поотделно. Затова разказът за създаването и съдбата на моста е същевременно и разказ за живота на градчето и неговите жители от поколение на поколение, също както през всички разкази за градчето преминава нишката за каменния мост с единадесетте свода и капията като корона в средата.
II
Сега трябва да се върнем в онези времена, когато на това място не е имало и мисъл за мост, поне за такъв, какъвто е този.
Може и в ония стари времена някой пътник, минавайки оттук уморен и мокър, да е пожелавал през широката и буйна река да се направи по някакво чудо мост, та и той да може по тоя начин по-бързо и по-лесно да стигне там, дето е тръгнал. Защото, безсъмнено, откак съществуват и минават оттук и преодоляват пречките по пътя, хората винаги са мислили как да се направи на това място прелаз, също както всички пътници винаги мечтаят за удобен път, сигурна дружина и топъл хан. Само че не всяко желание е плодотворно, нито пък всяка мисъл е придружена с воля и сила, която осъществява желанията.
Първият образ на моста, на който е било съдено да се осъществи, е блеснал, разбира се, още съвсем неясно и мъгливо, във въображението на едно десетгодишно момче от близкото село Соколовичи през една утрин на 1516 година, когато го превели тук от неговото село на път към далечния, светъл и страшен Стамбул.
Тогава същата тая Дрина, зелена и буйна планинска река, „която често се мъти“, бучеше тук между голите и пусти каменисти и песъчливи брегове. Градчето и тогава съществуваше, но с друг облик и други размери. На десния бряг на реката, върху стръмния хълм, гдето сега са развалините, беше разположен добре запазеният Стари град — многостенна крепост още от времето на разцвета на босненското кралство, с кули, каземати и насипи, дело на могъщия велможа Павлович. По склоновете под тая крепост и под нейна защита бяха християнските селища Мейдан и Бикавац и наскоро потурчената махала Душче. Долу, в равнината между Дрина и Рзав, гдето по-късно се разви истинският град, бяха само градските ниви, пресечени от път, край който имаше едни дървен старовремски хан и няколко воденици и колиби.