Там, гдето Дрина пресича пътя, бе прочутата „скеля на Вишеград“. Това беше почернял старовремски каик с намръщен, муден лодкар на име Ямак, когото бе по-мъчно да повикаш, когато е буден, отколкото другиго от най-дълбок сън. Той бе човек с грамаден ръст и необикновена сила, но пострадал в многото войни, в които се беше прославил. Имаше само едно око, едно ухо и един крак (другият беше дървен). Без поздрав и усмивка той превозваше стоката и пътниците, капризно и своенравно, бавно и немарливо, но почтено и сигурно, затова за неговата довереност и почтеност се разказваше също както за бавността и своенравието му. С пътниците, които превозваше, не искаше да има ни досег, ни разговор. Дребните медни монети, с които плащаха превоза, хората хвърляха в дъното на черния каик, гдето те по цял ден лежаха в пясък и вода и чак вечерта лодкарят немарливо ги събираше с дървената паница, с която черпеше вода от лодката, и отнасяше в своята колиба на брега.
Каикът работеше само когато течението и нивото на водата бяха обикновени или малко повишени, но щом реката се размътеше и придойдеше извън определени граници, Ямак извличаше своя тежък каик, привързваше го здраво в едно заливче и така Дрина ставаше непроходима като най-дълбоко море. Тогава Ямак оглушаваше и със здравото си ухо или просто отиваше отвъд Град да наобиколи нивата си. Тогава през целия ден можеха да се видят на другия бряг пътници, които идваха от Босна и стояха отчаяни на каменистия бряг, отдето премръзнали и измокрени напразно търсеха с поглед каика и каикчията и от време на време се провикваха проточено над мътната бясна река:
— Оооооо, Ямачееее!
Никой не отговаряше и никой не се явяваше, докато водата не спадне; а този момент Ямак определяше сам, намръщено и неумолимо, без разговори и обяснения.
Градът, по-точно тогава още схлупеното малко селище, беше на десния бряг на Дрина, горе по склоновете на стръмния хълм, под самите развалини на някогашната крепост, защото тогава градчето дори не съществуваше в обема и облика, който доби едва по-късно, когато бе построен мостът и когато се развиха съобщенията и търговията.
През тоя ноемврийски ден на левия бряг на реката стигна дълъг керван от натоварени коне и спря тук на почивка. Един еничарски ага с въоръжена свита се връщаше в Цариград, след като беше събрал по селата на Източна Босна определения брой християнски деца за аджами-оглан.
Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен; без мъка беше намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнайсет години, макар че много родители, само за да се измъкнат от избора на агата, криеха децата си в гората, учеха ги да се преструват на малоумни или куци, обличаха ги в парцали и ги пускаха в нечистотии. Някои наистина осакатяваха собствените си деца, като отсичаха по един пръст от ръцете им.
Избраните момчета откарваха далече, натоварени на дълга редица дребни босненски кончета. На всеки кон висяха по два плетени коша като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче с малък вързоп и кравайче, последното нещо, което то получаваше от бащината си къща. От тези кошове, които равномерно се клатеха и скърцаха, надничаха свежите и уплашени лица на отвлечените момчета. Някои мирно гледаха през конската задница колкото може по-дълго родния край, други ядяха и в същото време плачеха, а някои спяха, с глава, прислонена към конския самар.
На известно разстояние от последните коне на тоя необикновен керван вървяха раздърпани и задъхани много родители и роднини на децата, които отвеждаха завинаги, за да бъдат обрязани и потурчени в чужда земя, та като забравят своята вяра, своя край и своя произход, да прекарат живота си в еничарските отреди или на някоя друга висша служба в царството. Това бяха повечето жени, най-много майки, баби и сестри на отвлечените момчета. Когато се приближаваха повече, сувариите на агата ги разгонваха с бичове и викове, насочвайки към тях конете си. Тогава жените се разбягваха и скриваха в гората край пътя, но малко по-късно пак се събираха след шествието и напрягаха насълзени очи, за да видят още веднъж над коша главата на детето, което отвеждаха. Особено упорити и неудържими бяха майките. Те тичаха, като газеха енергично, без да гледат къде стъпват, с разголени гърди, разчорлени и забравили всичко наоколо, припяваха и нареждаха като за покойник, други викаха безпаметно, като обхванати от родилни мъки и заслепени от плач, налитаха право на суварийските бичове и на всеки удар отговаряха с безумния въпрос: „Къде го водите? Къде ми го водите?“ Някои се опитваха да повикат отчетливо своето дете, да му дадат още нещо от себе си, нещо кратко, с две думи, някоя последна поръка или напомняне за път.