— Струва ми се, че скоро ще получим подкрепление — каза ми той спокойно и посочи няколко лодки, които бързо се доближаваха към нас.
Първата от тях бе малка рибарска лодка с яркочервено платно. От другите лодки я обсипваха с копия и стрели. Вятърът довя до нас гневни викове. „Кесията ми… нефритовата ми тока… спестяванията на баба… с прилепови фъшкии артрит не се лекува… под нито една от трите черупки нямаше бобова зърно… върни ми изкуствената челюст!“
Малката лодчица достигна брега буквално пред нозете ни и от нея изскочиха двама господа с долен вид и размахаха юмруци към преследвачите.
— Как смеете да ни клеветите! — извика Лихваря Фан.
— Ще ви съдим за клевета — закани се Мърлявия Ма. Заканващата се тълпа също достигна брега и Ма, и Фан си плюха на петите. Влязохме в малката рибарска лодчица и се изтласкахме от брега. Вятърът любезно ни понесе и наместихме платното. Слънцето залезе, светкавици разсякоха небето и започна да вали. Грамадата пред нас покри почти целия хоризонт. Като маневрирах сред острите назъбени скали, открих място, където можеше да достигнем брега.
Вятърът вече виеше, а дъждът бе станал толкова силен, че не виждах почти нищо. Завъртях около главата си въже, на чийто край имаше кука. При третия опит тя се закачи надеждно за една скала. Господаря Ли се качи на гърба ми и започнах да се катеря. Камъните бяха хлъзгави, но нямаше как да не рискуваме, защото трябваше да достигнем лабиринта преди прилива.
Успяхме. Изкатерих се на площадката, водеща към малката пещера, където бяхме открили първата съкровищница на княза. С помощта на куката и въжето се спуснах през каменния комин, водещ към лабиринта. Господаря Ли запали факел и замислено се огледа.
— Жалко, че вече не разполагаме с Драконовата огърлица — каза тихо. — Една желязна памет като на Окълвания Хо щеше да ни свърши хубава работа сега.
Мисловните процеси на Господаря Ли ми бяха толкова чужди, колкото и скритите помисли на Буда. Не се поколеба при избора на нито един от завоите и го последвах, очаквайки през цялото време да чуя началото на металическото ръмжене на тигъра. Князът не бе безделничил по време на нашето отсъствие. Въздухът вонеше на кръв и гниеща плът. Срежи трупове ни гледаха учудено от пукнатините в тавана. С ужас забелязах, че на пода започват да се появяват тъмни струйки. Някъде в далечината се дочу ръмженето на тигър.
Ли Као доволно се изкашля и прекоси арката, водеща към пещерата с фалшивия таван и изкуственото езеро. Закрепих едно въже на скала от единия край на езерото, сетне повторих операцията от другата страна. Другия край на въжетата прикрепих на кръста си с възел, който можех лесно да развържа. Погледнах със страх нагоре, където трябваше да се намира фалшивата врата. Ако се окажеше невъзможно да се отвори откъм нашата страна, щяхме да споделим съдбата на клетниците, чиито тела се бяха залостили в пукнатините.
Водата нахлуваше все по-бързо и по-бързо и вече достигна бедрата ми. Започнах да плувам нагоре с Господаря Ли на гърба си. Ръмженето на тигъра прерастна в рев и водата на прилива ни удари с цялата си сила. Потоците й ни блъскаха от всички посоки, но въжетата бяха добре закрепени, така че продължихме да се издигаме. Господаря Ли стъпи на раменете ми и присегна нагоре. Чух как пъхтеше и ръмжеше, но след малко тези звуци бяха последвани от стърженето на метал. Той бързо се изви встрани и отворилата се надолу врата се размина с главата му само на два пръста. Отвързах въжетата, преминах през отвора и се озовахме отново в тронната зала на княз Чин.
От случайно изтървана приказка на Ключовия заек бяхме научили, че тронната зала се заключва при залез слънце и след този миг единствено князът може да влезе в нея. Светлината на факела на Ли Као разпръскваше мрака. Чуваше се тежката стъпка и дрънченето на оръжието на войниците, стоящи на стража от другата страна на златните порти. Бурята премина така бързо, както се бе появила, вятърът разсея облаците, помещението се изпълни с лунна светлина и насмалко не изстинах от ужас.
Княз Чин бе седнал на трона си и ужасяващата му маска бе втренчила поглед в нас.