Вятърът, веещ из Пекин, бе смесица от чай и дим, ароматизирана с уханието на сливи, макове, лотоси, нарциси, орхидеи и диви рози, смесено със сладникавия мирис на бананови и бамбукови листа. Вятърът бе наситен също така и с миризмата на свинска мас, на нот, на вкиснато вино и на толкова много хора, колкото въобще не бях подозирал, че има на света.
При първото си пътуване в Пекин бях твърде зает да търся Улицата на очите, та не можах да обърна дължимото внимание на честването на Празника на луната. Сега обаче се загледах с интерес в шутовете и акробатите, които изпълваха въздуха със своите тела и пръти за балансиране, в момичетата. Дребни и деликатни като порцеланови кукли, танцуващи на върховете на пръстите си върху огромни изкуствени лотосови цветове. Из улиците се движеха тържествено каляските и носилките на благородниците, мъже и жени се смееха и плачеха, гледайки театрални представления на открито, комарджии крещяха и се надвикваха, играейки на зарове и залагайки в двубоите между щурци. Навидях на елегантността и самоувереността на господата, конто се наслаждаваха на изпълненията на певиците или дискретно се отправяха към Алеята на четиристотинте забранени удоволствия, ако им се приискаше някое но-силно усещане. Най-красивите млади жени, които бях виждал през живота си, биеха барабани в пъстро боядисани палатки и пееха Песните на цветните барабани. На почти всеки ъгъл бяха застанали възрастни госпожи с лукави погледи, които продаваха разхладителни напитки и захаросани плодове, докато приканваха минувачите. „Елате насам, деца! Елате и разтворете уши като слончета! Елате и чуйте приказката за великия Ер Лан и за това как е бил изяден от отвратителната Съвършена свиня!“
Господаря Ли имаше остри лакти. Придвижваше се бързо през тълпата, преследван от писъци на болка, посочваше ми забележителностите на града и ми обясняваше, че странните градски звуци са така разбираеми за ушите на гражданина, както за моите — звуците в хамбара. Продължителното звънене на струни например означавало, че бръснарите са започнали работния си ден. С почукването на порцеланови лъжици в порцеланови съдове се давало да се разбере, че се продават дребни сладкиши в горещ сироп. Продажбата на разхладителни напитки от сини сливи и сладко-кисели ябълки се рекламирала пък с подрънкването на медни съдове.
Докато той се придвижваше към целта си продължавах простодушие да си мисля, че е решил да се сдобие с пари, като ги поиска от някой богат приятел или ги вземе назаем от лихвар, дължащ му някаква услуга. Срам ме е да си призная, че нито веднъж не се замислих за състоянието на бамбуковата колиба, в която го бях открил, или за това какви биха могли да бъдат неговите приятели. Изненадата ми бе голяма, когато той внезапно зави встрани от главната улица и се оказахме в малка криволичеща уличка, воняща на боклук. Едри плъхове ни стрелкаха с кръвясали свирепи погледи. Гниещите отпадъци изпускаха мехури и воняха неописуемо. По едно време се сепнах, защото ми се стори, че стъпвам върху труп. След малко обаче разбрах грешката си, тъй като усетих зловонния му дъх. Бях настъпил не мъртвец, а мъртвопиян човек. В дъното на алеята видяхме синьото знаме на питиепродавница да се вее над порутена дървена барака.
Едва по-късно научих, че кръчмата на Едноокия Вон е най-забележителното питейно заведение в целия Китай. Тогава обаче видях просто тъмно помещение с нисък таван, изпълнено с мухи и всякаква друга гад, и човек с престъпен вид и нефритова обица, висяща от сдъвканото му ухо, който определено не одобряваше качеството на поднасяните напитки.
— Вие, пекинските слабандраци, на тази водниста пикня вино ли й казвате? — ревеше той. — У нае в Сучжоу виното е толкова силно, че дъхне ли ти някой на него, за цял месен губиш съзнание.
Едноокия Вон се обърна към жена си, която приготвяше сместа, застанала зад тезгяха.
— В такъв случай ще трябва да му добавим още черен пипер, скъпа моя гугутке.
— Двеста двадесет и две проклятия! — отвърна с жаловит глас Дебелата Фу. — Черният пипер свърши.
— В такъв случай, светлина на живота ми, ще трябва да го заменим със стомашния сок на умряла овца — рече й спокойно Едноокия Вон.
Бабаитът с обицата измъкна кама и започна да сече с нея въздуха из стаята.
— Вие, пекинските нищожества, на тези неща мухи ли им викате? У нас в Сучжоу мухите са толкова едри, че им подрязваме крилата, впрягаме ги и ги използваме вместо волове.
— Може би букетът на виното ще стане по-богат, ако сложа в него няколко смачкани мухи — каза замислено Едноокия Вон.