— Разумът ти е много извисен, благородни жребецо на съпружеското ложе — отвърна му Дебелата Фу. — Рисковано е обаче да слагаме мухи във виното. Уханието им би могло да надвие аромата на смачкани хлебарки.
Бабаитинът определено не хареса Господаря Ли.
— Вие, пекинските дребосъци, на тез джуджета мъже ли им казвате? — излая тон. — У нас в Сучжоу мъжете са толкова високи, че главите им достигат облаците.
— Наистина ли? — попита с меден глас Господаря Ли. — А в моето жалко и нищожно село пък мъжете са толкова високи, че с горната си устна ближат звездите, докато долната им устна се влачи по земята.
Бабаитинът се замисли.
— Ами телата им тогава къде са?
— Никъде — отвърна Господаря Ли. — Те са като теб. Направени са само от уста.
Ръката му светкавично се стрелна напред, проблесна острие, закапа кръв и Господаря Ли спокойно прибра н джоба си нефритовата обица на бабаитина заедно с ухото, към което тя бе прикрепена.
— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као — поясни, докато учтиво се кланяше. — Имам лек недостатък на характера. А това е моят почитаем клиент, Вол Номер Десет, който се гласи да те удари по главата с тъп предмет.
Не бях съвсем сигурен дали знам какво точно е тъп предмет, но неудобството да помоля за пояснение ми бе спестено от бабаитина, който седна на една маса н започна да плаче. Ли Као подхвърли някаква неприлична шега на Едноокия Вон и ощипа Дебелата Фу по огромния задник. След това ме покани да се присъединя към компанията им на една маса, върху която беше сложена кана вино, произведено другаде.
— Воле, дойде ми на ум, че в твоето образование може би има празноти, що се отнася до някои водещи начала в човешкото общуване, затова те съветвам да ме слушаш внимателно — каза Господаря Ли. След това извади от джоба си обицата на бабаитина, която бе много красива, и я постави върху масата. — Изящна вещ — промълви тон.
— Боклук — рече пренебрежително Едноокия Вон.
— Евтина имитация — рече пренебрежително Дебелата Фу.
— Сякаш я е правил слепец — рече пренебрежително Едноокия Вон.
— По-грозна обица не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата Фу.
— Колко искаш за нея? — попита Едноокия Вон.
— Ще тя я дам само срещу една песен отвърна Господаря Ли. — В случая под песен разбирам голяма кесия пълна с фалшиви жълтици, два ката скъпи одежди, временното използване на дворцова носилка и на подходящо облечени слуги, каручка с боклук и една коза.
Едноокия Вон пресметна нещо на ум.
— Без козата.
— Коза трябва задължително да има.
— Обицата ти не чини кой знае колко.
— И каква да е коза ще ми свърши работа.
— Без коза.
— Ти обаче ще получиш не само обицата, но и ухото към нея — каза Господаря Ли.
Собствениците се надвесиха над масата И заогледаха с любопитство окървавеното ухо.
— Това ухо не го бива — рече пренебрежително Едноокия Вон.
— Ужасно е — рече пренебрежително Дебелата Фу.
— Противно е — рече пренебрежително Едноокия Вон.
— По-грозно ухо не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата фу.
— Пък и за какво ни е. — попита Едноокия Вон.
— Погледни гнусното същество, което доскоро беше негов притежател — каза Господаря Ли. — Представи си само колко отвратителни неща е чуло — Господаря Ли се приведе над масата. — Да предположим, че имаш враг — прошепна.
— Враг — повтори Едноокия Вон.
— Той е богаташ и притежател на имение.
— Имение — повтори Дебелата Фу.
— През имението му преминава поток.
— Поток — повтори Едноокия Вон.
— Полунощ е. Покатерваш се през оградата и хитро се укриваш от кучетата. Тих като сянка, отиваш до устието на потока и лукаво се оглеждаш. След това изваждаш отвратителното ухо от джоба си н го потапяш във водата. От него започват да изтичат такива отвратителни слова, че изтравят рибите на цели мили разстояние. Добитъкът на врага тя започва да ние от потока и умира на място. Нивите му, напоявани от водите на потока, изсъхват. Децата му започват да се къпят и хващат проказа. И всичко това само срещу една коза.
Дебелата Фу закри лицето си с ръце.
— Да бъде благословена десет хиляди пъти майката, която подари на този свят Ли Као — изхълца тя, докато Едноокия Вон бършеше очите си с мръсна носна кърпа.
— Съгласен съм — каза той.
На село ритъмът на живота се определя от сезоните и всичко става постепенно. Сега, след като нахълтах в буйния водовъртеж на живота на Ли Као, бях като замаян. Следващото нещо, което си спомням, е че заедно с Ли Као и Дебелата Фу се бях оказал в дворцова носилка, докато Едноокия Вон вървеше пред нас и проправяше път сред хората от нисшите класи с помощта на бастун със златен връх. Едноокия Вон се бе преоблякъл като майордом на семейство от знатен род, а Дебелата Фу — като медицинска сестра. Господаря Ли и аз привличахме като магнит погледите на тълпата. Вяхме облечени в халати от морскозелена коприна, бродирани със сребро И украсени с нефрит. От изящните ни шапки висяха пискюли и позлатени украшения, конто подрънкваха от повея на вятъра. Лениво си веехме с позлатени ветрила от Сечуан.