— Бях още на четири голини, когато отидох на гости на един братовчед в благословената от Небесата библиотека в Ло Ян — тук той спря за малко и се позамисли. — В третото подземие, на петия ред отляво, на втория рафт отгоре надолу зад Математиката на Чу Пи открих книгата на Чан Чи „Тифусът и други болести“. Зад нея пък се намираха шестнадесетте тома на „Основите на билколечението“ на Ши Чен, събрани в петдесет и два списъка. Зад тях открих мише гнездо и подгоних една мишка. В гнездото и имаше къс пергамент с красива рисунка, на която пишеше: „Великият корен на силата“. Пергаментът обаче бе така сдъвкан, че не можах ла разбера към кой вид растения принадлежи коренът.
Присви очи, опитвайки се да си припомни рисунката.
— Коренът бе много странен — рече. — Имаше две малки разклонения, които бяха Краката на силата. Други две бяха Ръцете на силата, а едно пето разклонение бе Главата на силата. Централната част на корена бе Сърцето на силата и имаше надпис „върховният“. За съжаление, мишките бяха изяли всичко останало, така че не разбрах за какво се отнася думата „върховният“. Много се съмнявам обаче този корен да е бил женшенов, защото никога не съм чувал за женшен с такава форма.
Интересът на Хо към женшена се дължеше на една конкретна причина. Веднъж, при разкопаването на един гроб в семейната гробница, изкопчиите попаднали на няколко парчета глинени плочки. Върху тях имало знаци, в които Хо Вен незабавно разпознал изключително древни йероглифи. Убедил работниците да съберат всички възможни парчета, които открият, и след това се заел с една на пръв поглед невъзможна задача. Йероглифите едва-едва се виждали, но той вече бил решил или да ги разчете, или да загине. Лицето му сияеше от гордост, когато ни заведе в работилницата си, показа ни малките парченца глина и ни разясни математически теорията на вероятностите, която измислил, за да определи последователността на знаците в древния текст. Занимавал се с него цели шестнадесет години и вече успял да разчете четири изречения. Смяташе, ако живее още шестнадесет години, да разчете четири завършени абзаца.
В едно нещо беше уверен — че това е народна приказка за женшена и че е най-старата, известна на човеците.
Хо Вен не притежаваше собствени пари. Аз бях предположил простодушно, че високият му сан на знаменит книжник струва повече от всякакви пари, но скоро разбрах, че съвсем не е така. Реших, че богатите хора във всички страни навярно са едни и същи и че единственото им мерило за ценност са парите. Как мислите наричаха Хо? Господаря Хо? Уважаемият книжник Хо? Втория по ученост сред смъртните Хо? Не съвсем. Наричаха го Окълвания Хо и той живееше в смъртен ужас от Прародителката, от жена си и от седемте й дебели сестри и от дъщеря си. В един знатен дом статутът на един беден книжник е съвсем малко по-висок от този на момчето, което изнася нощните гърнета.
Между Окълвания Хо и дъщеря му нямаше никаква прилика. Бъдещата ми съпруга бе изумително красиво момиче, което се наричаше Припадащата дева. Първоначално реших, че това необичайно име й е дадено от поетически подбуди. Причините обаче се оказаха по-различни и установих това по време на първата ни разходка из парка, надзиравани от Пи Као и баща й.
— Я чуй! — каза Припадащата дева и ми посочи с пръст нещо. — Кукувица!
Аз съм селско момче и разбирам от птици.
— Не, любов моя, това е сврака.
Тя тропна сърдито с красивото си краче.
— Кукувица е!
— Скъпоценна моя, това е сврака, която имитира кукувица — отвърнах й и посочих свраката, която имитираше кукувица.
— Кукувица е!
— Светлина на моя живот — въздъхнах. — Сврака е. Припадащата Дева първо почервеня, после побледня, сетне въздъхна, хвана се за сърцето и изстена.
— Ти ме уби! — После направи няколко крачки назад, сетне наляво и елегантно изгуби съзнание.
— Две стъпки назад и шест стъпки наляво — въздъхна баща й.
— А понякога изменя ли тази последователност? — попита Ли Као с интереса на учен.
— Не, не се отклонява даже и на инч. Изминава точно две стъпки назад и шест наляво. А сега, скъпо мое момче, от теб се очаква да коленичиш, да разтриеш нежните й слепоочия и да я помолиш да извини непоносимата ти грубост. Дъщеря ми никога не греши — рече Окълвания Хо. — Позволявам си да добавя, че никога през живота и не и е било отказвано нищо, което е поискала.