— Вино! — изстена.
Потърсих неразпечатана кана, но не открих.
— Многоуважаеми господине — рекох учтиво, — боя се, че виното е свършило.
Погледът му трескаво се насочи към оръфана кесия, лежаща насред една локва.
— Пари! — изстена старецът. Взех кесията и я развързах.
— Многоуважаеми господине, боя се, че парите също са свършили — рекох.
Той впери поглед в тавана и реших да сменя темата.
— Нима наистина имам честта да разговарям с великия Ли Као? — попитах. — Имам въпрос, който бих се радвал да изложа пред него, но не мога да си позволя да заплатя повече от пет хиляди медни монети.
От ръкава на дрехата му се подаде ръка, подобна на крака на граблива птица.
— Дай! — изстена той.
Поставих наниза с монетите в ръката му и пръстите му се сключиха около него. След това се отпуснаха.
— Вземи тези пет хиляди медни монети н се върни колкото се може по-скоро с всичкото вино, което можеш да купиш с тях — изрече е усилие.
— Веднага ще го сторя, почитаеми господине — въздъхнах аз.
Тъй като бях изпълнявал подобни заръки на чичо Нун повече пъти, отколкото мога да си спомня, реших че ще е мъдро, ако купя и малко храна. Завърнах се с две малки кани вино, с две малки панички с кисело мляко и с усвоен урок за покупателната способност на медните монети. Повдигнах главата на стария човек и налях малко вино в гърлото му, колкото да се съвземе. След това той довърши останалото с една глътка. Възползвайки се от богатия си опит след това пъхнах паничката с кисело мляко в ръцете му и изчаках да го изпие, преди да е разбрал, че не е вино. Още преди да го довърши на лицето му се появиха две румени петна. След втората кана вино тон охотно се нахвърли върху втората паничка с кисело мляко.
— Ти кой си? — попита ме между две сърбания.
— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не трябва обаче да ме бъркат със забележителния автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — казах.
— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече той убедено. — Ти някакъв проблем ли имаш?
Разказах му всичко, което се бе случило, и накрая се разплаках. Той ме изслуша с интерес и ме накара да повторя разказа си. След това захвърли празната паничка през рамото си и тя се разби на парчета. Когато скочи от сламеника си с удивление видях, че е трезв и пъргав като козле.
— Вол Номер Десет, така ли беше? В днешно време мускули се намират под път и над път, но твоите могат да ни свършат работа — каза. — Ще трябва да побързаме, а и има и множество причини, поради които може да ти се наложи да извиеш нечий врат.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Господарю Ли, нима наистина искате да кажете, че ще дойдете в моето село и ще изясните как един мор може да се научи да брои? — извиках изненадан.
— Аз вече знам как вашият мор се е научил да брои — отвърна той със спокоен глас. — А сега се наведи.
Бях толкова изумен, че се наведох назад, но той ме посъветва да сменя посоката на навеждането. Господаря Ли пъргаво се покатери на гърба ми, обви врата ми с ръце и пъхна малките си крачета в джобовете на наметалото ми. Бе лек като перце.
— Вол Номер Десет, краката ми вече не ме слушат, а се боя, че времето може да се окаже от решаващо значение. Бих предложил да се понесеш към своето село със скоростта на светкавица — каза старият мъдрей.
Главата ми бе замаяна, а сърцето ми туптеше от радост. Понесох се с бързината на сърна. Ли Као се приведе докато прекосявах вратата, а пък аз ударих нещо с главата си. Когато се извърнах видях, че това бе старата избледняла табела. Изписаното на нея полуотворено око се въртеше около оста си, сякаш се опитваше да надникне в тайните във всички краища на империята.
Не знам дали това не бе знак на провидението, но този образ остана запечатан в главата ми през цялото време на обратното пътуване до Ку Фу.
Леля Хуа първоначално бе малко смутена от вида на мъдреца, когото бях докарал в селото, но смущението й не продължи дълго. Древният господин наистина вонеше на вино п дрехата му бе не по-малко мръсна от брадата му, но затова пък осанката му излъчваше такава властност, поради която дори и абатът не постави превъзходството му под въпрос. Ли Као мина покрай всички легла, повдигна клепачите на децата и изръмжа от задоволство когато констатира, че зениците на очите им не са присвити или разширени.
— Добре! — изръмжа още веднъж. — Работата не е В това дали болестите умеят да броят, което не е трудно, а от какво естество е натравянето. Страхувах се да не е предизвикало увреждания на мозъка. А сега ще ми трябват образци от черничеви листа от всички дървета. Да са ясно надписани, за да знаем кое листо точно откъде е взето.