Втурнахме се да изпълняваме заръката му и след малко в манастира започнаха да пристигат кошници с черничеви листа. Ли Као ги поставяше в стъкленици и ги смесваше с химикали, докато абатът разпалваше огньове под алхимическите приспособления. Когато осемнадесетата пратка листа придаде на химикалите бледооранжев цвят. Ли Као заработи с огромна скорост. Започна да вари листата, докато се превърнат в каша, добавяше им от време на време още химикали в дози по капка и увеличаваше температурата, за да се изпари течността. Когато в стъкленицата не остана нищо освен малка купчинка черни кристали, Ли Као прехвърли половината от тях в друга стъкленица, в която наля сетне малко безцветна течност. След това се изправи и уморено се протегна.
— След малко ще знам съвсем определено какво се е случило — каза и отиде до прозореца. Някои от по-малките деца, които не бяха пострадали от мора, се разхождаха с тъжен вид из градината на абата. Ли Као ми посочи едно малко момченце. — Наблюдавай го — каза.
Наблюдавахме го, но не се случи нищо. Внезапно момченцето разсеяно откъсна лист от едно дърво, сложи го в устата си н започна да дъвче.
— Всички деца правят това — рече тихо Господаря Ли. — Децата от селото ти, които са били достатъчно големи, за да бъдат включени в бригадите, са дъвкали черничеви листа. По-големичките, обаче, са си давали сметка, че не им отива да вършат детински неща, и са се въздържали. Именно поради тази причина са пострадали единствено децата от осем до тринадесетгодишна възраст. Състоянието, в което се намират, не се дължи на заболяване. Дължи се на отрова, която е била умишлено поставена, за да унищожи копринените буби.
След това ми посочи стъкленицата. Течността бе придобила най-зловещия цвят, който бях виждал. Петнистозеленикав, излъчващ сякаш зловещо сияние. Цветът на гангрената.
— Това е отровата „ку“, за която не е известна противоотрова — каза мрачно. — С нея са били поръсени листата на черничевите дървета, принадлежащи на човек на име Лихваря Фан.
Тълпа, готова за саморазправа, веднага се понесе надолу по хълма. Вратата на магазина обаче бе заключена.
— Воле! — даде ми знак абатът. С ритник избих вратата, и когато влязохме вътре, станахме свидетели на тъжна гледка. Мърлявия Ма лежеше по гръб. По устните му имаше следи от капки от отровата „ку“ и бе по-мъртъв от Конфуций. Лихваря Фан бе все още жив, но вече береше душа. Изцъклените му очи се опитваха да ни видят и устните му се раздвижиха.
— Не искахме да се случва такова нещо… — изстена тихо. — Целта ни бе само да уморим бубите… С тези разписки всичко щеше да стане наше… Клетата ми дъщеричка…
Агонизираше. Абатът коленичи до него и постави в ръцете му малка нефритова статуетка на Буда. След това започна да се моли за нечестивата душа на лихваря. Очите на Фан се отвориха за сетен път, погледът му се плъзна върху нефритения Буда, след което направи едно истински героично усилие.
— Евтинджийска работа — прошепна пренебрежително, — Повече от двеста не…
После издъхна.
Ли Као изгледа двете тела с доста странно изражение на лицето си. Сетне присви рамене.
— Така да бъде — рече той. — Най-добре е да ги оставим да гният тук и да се завърнем в манастира. Имаме къде-къде по-важни грижи.
Лихваря Фан и Мърлявия Ма бяха причинили почти сигурната смърт на децата от моето село. Не открих обаче гняв в сърцето си, когато погледнах още веднъж телата им.
Поведе ни абатът. Запалихме свещи и сенките ни се закривиха като великани върху сивите каменни стени, докато се придвижвахме надолу по извитото стълбище, водещо към подземията на манастира. Там, върху дълги дървени рафтове, бяха подредени свитъците. Нашият манастир е много стар и в течение на векове монасите непрестанно бяха обогатявали библиотеката му. Свитъците с медицински текстове бяха стотици, така че ми се наложи да помогна на послушниците да ги пренесем един но един към дългите маси, където абатът и монасите ги разгръщаха в търсене на всякаква информация за отровата „ку“.
Информация имаше много, тъй като се оказа, че тази отрова била използвана като надеждно средство за умъртвяване близо две хиляди години. Сведенията бяха еднозначни: жизнените функции на жертвите спадат до едва забележимо равнище, това състояние може да се проточи с месеци, но накрая смъртта е неизбежна, противоотрова не е открита.
Пишеше, че отровата била донесена от Тибет, Ли Као беше единственият присъстващ книжник, който можа да разгадае древния тибетски текст „Чалог Джоб Джад“. Каза на абата, че манастирското копне на „Зарага Диб Джад“ било толкова рядко, че може би не съществувало друго. Шумоленето на древните пергаменти се смесваше с тихите проклятия на Господаря Ли. Тибетските лекари се бяха справили превъзходно с описването на лечението, но при описанието на симптомите хич ги нямаше. Очевидно, при тях се е смятало за табу дори самото поименно споменаване на средства, конто са могли да бъдат използвани единствено като отрова. Ли изрази предположението, че това може би се е дължало на факта, че алхимиците, които са ги изобретявали, са членували в същите монашески ордени, в които и монасите. Допълнителни затруднения бяха предизвикани от древността на текстовете. Някои бяха така избледнели и плесенясали, че едва можеха да се разчитат. Слънцето залезе и отново изгря, а Господаря Ли все още продължаваше да стои надвесен над една страница на Чжуд Чи — „Осемте клона на четирите принципа на специалното лечение“.