В единайсет вечерта цял Тексас бе буден заради жегата. Стопанката, крехка жена, ерозирала едва ли не до кости, но запазила пламъче в хлътналите си очи, дойде да побъбри с нас за осемнайсетте милиона безработни, за това какво ли ще се случи после, къде отиваме и какво ли ще ни донесе следващата година.
Това бяха първите глътки прохлада. От утрешния ден подухна хладен вятър. Поуспокоихме се. Погледнах брат си, той погледна към мама, мама към татко. Бяхме семейство, няма значение какво, но семейство. И бяхме заедно, и отивахме нанякъде.
— Да видим… — Татко извади пътната карта, разгъна я и показа на стопанката начертания с червено мастило път, сякаш показваше границите на имението ни, сякаш знаехме какво ще правим дни занапред, как точно ще оцелеем, как ще се справим, къде ще отседнем, какво ще ядем и как ще спим гарантирано без сънища. — Утре — той показа с пожълтелия си от никотина пръст — ще бъдем в Тумбстоун. Вдругиден сме в Тусон, ще останем там и ще потърсим работа. Имаме достатъчно пари, за да изкараме две седмици — разбира се, стига да не харчим много. Ако няма работа, продължаваме към Сан Диего. Имам там братовчед, работи в митницата на доковете. Смятаме да поостанем една седмица, после три седмици в Лос Анджелис. Тогава ще имаме достатъчно пари да се върнем в Илинойс, където ще караме на помощи за безработни. Пък кой знае, може и да си намеря отново работа в електрическата компания, от която ме уволниха преди половин година.
— Разбирам — каза стопанката.
И наистина разбираше. Защото всички осемнайсет милиона безработни бяха минали по този път и бяха спирали тук, отивайки нанякъде, където и да е, никъде, след което се връщаха към онова никъде, където и да е, и някъде, откъдето бяха тръгнали от самото начало.
— Каква работа търсите? — попита тя.
Това беше виц. Тя се усети веднага щом го каза. Татко се замисли и се разсмя. Мама се разсмя. Ние с брат ми се разсмяхме. Всички се смеехме заедно.
Защото, разбира се, никой не питаше каква работа има; просто трябваше да се намери работа, работа без име, работа въобще, за да можеш да купуваш бензин, да храниш гърла, а може би от време на време да купуваш и сладолед. Кино? Полагаше се около веднъж месечно. Иначе двамата с брат ми се промъквахме в кинозалите през задните вратички, през мазето и оттам през оркестъра, или пък през пожарните изходи до балконите. Нищо не можеше да осуети съботните ни сеанси — освен Адолф Менжу.
Спряхме да се смеем. Стопанката усети, че е настъпил моментът да се направи нещо, излезе и след няколко минути се върна. Носеше две малки сиви картонени кутии. Държеше ги така, че отначало си помислихме, че вътре са семейните съкровища или прахта на някой любим чичо. Седна и сложи кутиите в скута си, закри ги с ръце. Изчака с присъщото й чувство за драматичен ефект, което придобиват повечето хора, които трябва да представят бавно някои дребни и бързи събития, за да изглеждат къде-къде по-значителни.
Странно, но останахме трогнати от мълчанието на жената, от особеното чувство за загуба, изписано на лицето й. Защото лицето й отразяваше живот, състоящ се единствено от загуби. Лице, в което плачеха неродените й деца. Или лице, в което родените деца бяха умрели, за да бъдат погребани не в земята, а в плътта й. Или пък лице, в което децата се бяха родили, бяха пораснали и се бяха пръснали по света, но не пишеха нито ред. Лице, в което нейният живот, животът на съпруга й и ранчото им се мъчеха да оцелеят — и успяваха по някакъв начин. Божият дъх заплашваше да издуха разсъдъка й, но душата й все някак оставаше осветена, изпълнена с благоговение пред собственото си оцеляване.
Как да не обърнеш внимание на лице като това, изпълнено с толкова много загуба, но въпреки това намерило някаква надежда?
Стопанката внимателно държеше кутиите. Отвори малкия капак на първата.
И вътре в нея…
— Най-обикновено яйце — каза Скип.
— Погледни по-внимателно — каза тя.
И всички се вгледахме по-внимателно в бялото яйце, положено върху легло от памук.
— Еха! — тихо възкликна Скип.
— Да — прошепнах аз. — Еха.