В средата на яйцето, сякаш се беше напукало, се виждаше череп и рога на дългорого говедо.
Изображението бе фино и красиво, сякаш бижутер бе работил върху яйцето и по някакъв вълшебен начин бе накарал калция да се надигне, за да оформи черепа и рогата. Всяко момче би носило с гордост подобно нещо на конец около врата си или би го занесло в училище, за да се изфука пред приятелите си.
— Това яйце бе снесено с украшението си точно преди три дни — обясни стопанката.
Сърцата ни трепнаха. Отворихме уста.
— Това…
Тя затвори кутията. Което затвори устите ни. Пое дълбоко дъх, притвори очи и отвори капака на втората кутия.
— Обзалагам се, че знам какво… — възкликна Скип.
И беше прав.
Във втората кутия имаше друго бяло яйце върху памук.
— Ето — каза стопанката, която притежаваше мотела и птицефермата в центъра на земята под небето, отиващо зад хоризонта, зад който имаше земя и отново небе…
Всички се наведохме и присвихме очи.
Върху яйцето с калций бяха написани думи, сякаш нервната система на пиленцето, раздвижена от странните нощни разговори, които само то можеше да чуе, бе изписала черупката със спретнат почерк.
Думите, които видяхме върху яйцето, бяха следните:
СПИ СПОКОЙНО. СПОЛУКАТА Е БЛИЗКО.
Внезапно стана много тихо.
Вече бяхме започнали да разпитваме за първото яйце. Устата ни се отвориха да попитат — как може такова мъничко пиленце да рисува по черупката? Да не би нещо да е подействало отвън на машинариите на кокошката? Нима Бог е използвал това мъничко и просто създание като гадателна дъска, върху която да рисува форми, възражения, разкрития?
Но при вида на второто яйце онемяхме и гледахме вцепенени.
СПИ СПОКОЙНО. СПОЛУКАТА Е БЛИЗКО.
Татко не можеше да откъсне очи от яйцето.
Никой от нас също.
Устните ни най-сетне се размърдаха, заповтаряха беззвучно думите.
Татко погледна стопанката. Тя отвърна на погледа му — спокойно, сигурно, открито като дългите горещи пусти и сухи равнини. Светлината на петдесет години разцъфтяваше и угасваше в очите й. Тя нито се оплакваше, нито обясняваше. Просто бе намерила яйцето под кокошка. Ето го. Вижте го. Прочетете думите. После… моля ви… прочетете ги пак.
Вдишахме и издишахме.
Накрая татко бавно се обърна и се отдалечи. Спря при вратата и погледна назад, клепачите му замигаха бързо. Не вдигна ръка към очите си, но те бяха насълзени, блеснали и неспокойни. После излезе през вратата, слезе по стълбите и тръгна между старите бунгала, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.
Двамата с брат ми все още зяпахме яйцето. Стопанката внимателно затвори капака, стана и тръгна към вратата. Последвахме я мълчаливо.
Отвън намерихме татко да стои край оградата в последната жега на слънцето и първите лъчи на луната. Гледахме хилядите пилета, носени на вълни ту насам, ту натам, внезапно паникьосани от вятъра, стреснати от сянката на облак, кучешки лай от прерията или самотна кола по нагорещения асфалтов път.
— Ето там — каза стопанката. — Ето я и нея.
Сочеше морето щъкащи кокошки.
Видяхме хиляди блъскащи се птици, чухме хиляди птичи гласове.
— Ето я моята мъничка, моята безценна. Виждате ли я?
Ръката й се движеше непрестанно, сочеше една-единствена кокошка сред десетте хиляди други. И някъде сред цялата суматоха…
— Не е ли великолепна? — рече стопанката.
Гледах, повдигах се на пръсти, примижавах. Взирах се трескаво.
— Ето! Мисля че… — извика брат ми.
— Бялата — поясни стопанката. — С червеникавите петънца.
Погледнах я. Лицето й бе ведро. Тя познаваше кокошката си. Познаваше любимката си. Дори да не можехме да я различим, кокошката си беше там, също като света и небето — малък факт в нещо голямо.
— Там — каза брат ми и объркано млъкна. — Не, там. Не, чакай… ето там!
— Да — казах аз. — Виждам го.
— Я, дявол те взел!
— Я! — поправих се аз.
И за миг си помислих, че наистина виждам една кокошка сред многото, една великолепна птица, по-бяла от останалите, по-щастлива от останалите, по-бърза, по-игрива и някак стъпваща по-гордо. Сякаш морето от създания се бе разделило пред библейския ни поглед, за да ни покаже сред островните сенки на лунните лъчи по топлата трева една-единствена птица, замръзнала за миг, преди последното излайване и трясък от ауспуха на минаваща кола да я подплаши и смеси с останалите. Кокошката изчезна.
— Видяхте ли я? — попита стопанката, беше се хванала за оградата и търсеше изгубената си любов сред кокошето море.
— Да. — Не можех да видя лицето на баща ми, дали е сериозен, или се подсмихва тайничко. — Видях я.